— И колко често се случва това? — попита Джейн.
Мистър Банкс я погледна вбесено. „Какви глупави деца имам — си помисли той, — не могат да различат една поговорка!“
— О, веднъж на хиляда години или някъде там! Ако имаш късмет, веднъж в живота! — каза той с досада. И като бутна абаносовото бастунче в слонското краче, той закачи пепелявосивото на ръката си и се отправи към Сити.
Мери Попинз се усмихваше, докато гледаше как тръгва мистър Банкс. Това беше една странна, потайна усмивка. Децата се чудеха, какво ли означава тя.
Мисис Банкс се изкачи панически по кухненското стълбище.
— О, Господи! Мери Попинз, какво мислиш, че е станало? Песът на мис Ларк, този отвратителен Желания, е влязъл и е изял гумите на количката!
— Да, госпожо — отвърна Мери Попинз хладно, сякаш нищо, на което Желания беше способен, не можеше да я учуди.
— Но как ще се справим с пазаруването? — мисис Банкс почти щеше да се разплаче.
— Наистина не знам — Мери Попинз тръсна глава, демонстрирайки, че нито кучетата, нито количките са нейна работа.
— О, трябва ли да ходим да пазаруваме? — хленчеше Джейн.
— Писна ми от ходене пеша! — каза Майкъл троснато. — Сигурен съм, че е лошо за здравето ми.
Мисис Банкс не им обръщаше внимание.
— Мери Попинз — предложи тя нервно, — дали би могла да оставиш Анабел днес вкъщи и да вземеш Робъртсън Ай да носи чантите?
— Но той е заспал в ръчната количка! — информира ги Джейн. Тя беше погледнала през прозореца точно след закуска и бе видяла, че и този път той не пропуска сутрешната си почивка.
— Е, няма да спи там дълго! — каза Мери Попинз и гордо излезе в градината.
Тя беше абсолютно права. Той не спа там дълго. Трябва да му е казала нещо Наистина Ужасно, защото когато децата се довлякоха до портата на градината, Робъртсън Ай вече ги чакаше там.
— Стегнете се, ако обичате! Стига сте се влекли, това не е парад на костенурките! — Мери Попинз хвана близнаците за ръцете и те тръгнаха бързо заедно с нея.
— Ден работа, ден почивка! Винаги едно и също! Не мога и за момент да си почина — Робъртсън Ай се прозя широко, даде шапката си на Джейн да я носи, и тръгна, препъвайки се, с полузатворени очи.
Мери Попинз вървеше по главната улица и от време на време се поглеждаше във витрините, за да се наслади на собственото си отражение.
„Чудесно!“ — мислеше тя, когато нейната права слаба фигура с шапка с гълъбово перо се появяваше ту в една, ту в друга огледална витрина.
Първата спирка беше при мистър Тримлет. Това беше магазинче за железария, кухненски метални принадлежности и градинарски инструменти.
— Един капан за мишки — още с влизането си прочете тя високомерно от списъка на мисис Банкс.
Мистър Тримлет беше едър кокалест човек с голямо червендалесто лице. Той седеше зад тезгяха с шапка, кривната на тила му. Сутрешният вестник беше опънат пред него, като стар китайски параван.
— Само един? — попита нелюбезно, надникна иззад паравана си, погледна Мери Попинз и добави важно: — Съжалявам, мис, заради един капан не си заслужава да ставам! — поклати глава той и тъкмо щеше да се скрие зад вестника, когато се натъкна на нейния поглед. Червените му бузи станаха лилави.
— Просто се пошегувах! — каза бързо. — Не исках да ви обидя! Разбира се, бих ви продал и половин капан за мишки, щом като е за вас! Да не говорим, че бих приложил и едно чудесно парченце сирене към него!
— Една месомелачка — каза Мери Попинз, фиксирайки го с поглед.
— Ще хвърля вътре половин кило месо за късмет! — каза мистър Тримлет язвително.
Мери Попинз не обръщаше внимание.
— Половин дузина телчета за миене, една кутия пчелен восък, една четка за паркет — четеше тя бързо.
— Къща ли обзавеждате? — усмихваше се нервно мистър Тримлет, докато опаковаше покупките.
— Пакет пирони и градинско гребло — продължи тя. Мери Попинз гледаше точно през червендалестото му лице, сякаш беше направено от стъкло.
— А какво ще кажете за дървените трици? — попита той. — Тези, които децата са разсипали!
Мери Попинз се огледа. Джейн, Майкъл и близнаците се бяха настанили удобно на един дебел кафяв чувал, който под тежестта им се бе сплескал и едно поточе дървени трици се беше изсипало на пода. Очите й блеснаха.
— Ако не станете веднага… — започна тя. Гласът й беше толкова страшен, че те скочиха на краката си, без да изчакат края на изречението. Робъртсън Ай, който беше заспал в една градинска количка, се събуди и започна трескаво да събира покупките.
— Просто искахме да си починем… — измънка Майкъл.
— Още една дума и ще видите вие почивка! Предупреждавам ви! — каза тя бясно.