— Няма нужда да плащате — заяви мистър Тримлет, бързичко смитайки триците. — Довиждане — добави учтиво, все още опитвайки се да се държи приятелски.
Мери Попинз го изгледа високомерно.
— Имате боя на носа — съобщи хладнокръвно и излезе от магазина.
И така, тя закрачи като виелица по главната улица. След нея тръгнаха като опашка на комета децата и Робъртсън Ай.
В хлебарницата Мери Попинз купи един самун хляб, две кутии сладкиши и малко бисквити с джинджифил.
— Не се притеснявай за мен — въздъхна Робъртсън Ай, докато тя го товареше с покупки.
— Няма! — отвърна бодро Мери Попинз и се забърза към зарзаватчийницата да купи грах, боб и череши.
— Последната сламка чупи гърба на камилата — каза Робъртсън Ай, когато тя му стовари и тях.
— Така казват! — отбеляза Мери Попинз с хладна усмивка и отново погледна списъка си.
Следваше книжарницата, където тя купи шишенце мастило, после беше аптеката, откъдето взе пакет синапени лепенки. Робъртсън Ай опря брадичката си в покупките и уморено затвори очи. Джейн и Майкъл много го съжаляваха, но много по-мъчно им беше за самите себе си.
По това време те вече бяха стигнали края на главната улица. Но Мери Попинз не се спираше. Децата се спогледаха и въздъхнаха. Нямаше повече магазини. Къде ли би могла да отиде?
— О, миличка Мери Попинз, краката ми ще се счупят! — замоли се Майкъл, демонстративно накуцвайки.
— Не може ли да се прибираме вече вкъщи, Мери Попинз? Обувките ми се изтъркаха! — оплакваше се Джейн.
Близнаците също започнаха да циврят и хленчат като две непоносими паленца. Мери Попинз не се трогваше.
— Всички сте лигльовци, да знаете! Като мекотели сте!
Тя бутна списъка с покупките в чантата си, изсумтя високомерно и бързо зави зад ъгъла. След нея подтичваше Робъртсън Ай, накичен с покупките като коледно дърво. Накрая се влачеха оплакващите се деца, забили погледи в земята.
— Да, но мекотелите не ходят да пазаруват! — каза Майкъл сърдито. Той беше толкова уморен, че почти не му пукаше дали Мери Попинз го чува или не.
Откъм парка повя нежен ветрец, изпълнен със сутрешни аромати. Миришеше на вишнево дърво и мъх и на още нещо, което беше странно познато. Какво ли можеше да бъде? Джейн подуши въздуха.
— Майкъл! — прошепна тя. — Мирише ми на мента!
На Майкъл му беше много криво. Но за нищо на света не би позволил на Джейн да подуши нещо, което той да не усети. Затова сбръчка нос като малко сърдито кученце.
— М-м-м! — призна той. — На мен също!
Изведнъж и двамата забелязаха червено-зелен чадър. Той стоеше на улицата пред желязната ограда на парка. До него беше облегнато голямо бяло табло, на което с едри черни букви пишеше:
Децата зяпнаха.
Защото под червено-зеления чадър седеше една от най-странните фигури, които те някога бяха виждали. В началото не можеха да разберат какво беше това, защото то искреше и блестеше като диамант. После видяха, че е една дребна възрастна госпожа със слабо, сбръчкано жълто лице и гъста, къса бяла коса. Искренето и блясъкът идваха от нейната дреха, покрита от яката до петите с карфички. Те я обгръщаха цялата, като иглички на таралеж, и както и да се мръднеше, блестяха на слънцето. В ръката си тя държеше бастунче за яздене и от време на време потупваше с него някой от минувачите.
— Ментови захарни пръчки! Изгодни цени! Направени от най-фината захар — викаше тя с пискливо гласче всеки път, когато пляскаше някого с бастунчето.
— Хайде, Майкъл! — каза Джейн възбудено и веднага забрави колко бе уморена.
Майкъл нямаше никакво желание да се държи приятелски, беше решен да не изостава в нищо. Затова позволи на Джейн да го хване за ръка и да го замъкне към раирания чадър.
Щом се приближиха към искрящата фигура, те видяха нещо, което ги накара веднага да огладнеят. Това беше един стъклен буркан, пълен със захарни ментови бастунчета.
Пееше дребната възрастна госпожа, размахвайки бастунче.
Точно в този момент тя се обърна и забеляза разпръснатата групичка. Тъмните, й очички светнаха като малки черни зрънца касис. Протегна малката си ръчичка.
— Ах, не мога да повярвам! И ако това не е Мери Попинз! Колко добре изглеждаш!
— Да ти се връща, тъй да се каже, мис Калико! — учтиво отвърна Мери Попинз.
— Чул те Господ! — каза мис Калико, — ако разбираш какво искам да кажа — добави тя с усмивка.