— Е, беше ми приятно, че се срещнахме! — каза Мери Попинз и стисна ръката на мис Калико.
— Удоволствието беше мое, уверявам те, мис Мери Попинз! И така, помнете моя съвет! Винаги яздете! Довиждане, довиждане — чуруликаше мис Калико. Изглежда, тя съвсем беше забравила факта, че никой от тях няма кон.
— Имаме в момента захарни с мента. Най-добра цена, на-на, на-на, на… — чуха децата нейния глас.
— Имате ли карфица? — попита тя един минувач, добре облечен господин с очила и куфарче в ръка. На куфарчето със златни букви пишеше:
— Карфица ли? — попита господинът. — Разбира се, че не. Откъде мога аз да имам такова нещо като карфица.
— За нищо — нищо, такова е правилото. Не може да получите захарно бастунче, щом като нямате карфица!
— Вземи една от моите! Аз имам много — каза една голяма дебела жена, която минаваше покрай него. Тя закачи кошницата си на рамо, издърпа цяла шепа карфички от шала си и ги предложи на Председателя на Камарата на Лордовете.
— Само една карфица! Изгодни цени! Никога не плащайте две, щом като ви искат една! — кудкудякаше мис Калико.
— Ох, вие пък с вашите правила! — със смях каза дебелата жена и мушна една карфица в полата на мис Калико. — Хайде, пиленце, дай ми едно здраво бастунче, хайде!
— Аз не съм добрата фея! — мис Калико й подаде дълго, дебело захарно бастунче, което тя сграбчи и се подпря на него с цялата си тежест.
— Нахранете птиците! Два пенса плика! Благодаря ти, миличко! — викаше дебелата жена весело.
— Майкъл — възкликна Джейн и ахна от учудване. — Струва ми се, че това е Жената с птиците!
Но преди той да й отвърне, се случи нещо странно. Когато дебелата жена се подпря с цялата си тежест на бастунчето, то леко подскочи. След това се мушна под широката й пола и понесе Жената във въздуха.
— Горе е чудесно! Вижте ме! — Жената с птиците с една ръка се вкопчи в ментовото бастунче, а с другата стисна дръжката на своята кошница. Бастунчето се понесе над паважа и над оградата. Децата се опулиха от учудване.
— Дръж се здраво! — уплашено изкрещя Майкъл.
— И ти се дръж здраво! — отвърна му Жената с птиците, защото и неговият бастун вече подскачаше.
— Хей, Джейн! И моят го прави същото! — извика Майкъл, когато захарният му бастун го понесе бързо нагоре.
— Внимавай, Майкъл! — викна Джейн. Но точно в този момент нейното собствено бастунче затрепери и направи един дълъг скок. Изви се заедно с Джейн по следите на бастуна на Майкъл, следвайки розово-бялата му опашка. Скачаше и се мяташе под нея като истински кон, а тя го държеше с ръка за врата вместо юзди. Яздеше над короните на вишневите дървета, подмина люляковите храсти и една странна фигура. Това беше Робъртсън Ай, чиито ръце бяха пълни с покупки. Беше легнал по дължина на своето бастунче и яздейки, продължаваше да дреме.
— Ще те заведа до дъба, Джейн! — извика Майкъл, когато тя го стигна.
— Спокойствие, моля! Никакви игрички с коне, Майкъл! Нахлупете си по-здраво шапките и ме следвайте! — Мери Попинз бързо мина покрай тях на своя чадър с дръжка като глава на папагал. Тя седеше на черните му копринени сгъвки, изправена и уверена, сякаш си седеше в люлеещия стол. В ръката си тя държеше два повода, прикрепени към розовите бастунчета на близнаците.
— Захарни с мента… — едва долетя гласът на мис Калико, тъй като земята оставаше далече под тях.
— Тя продаде стотици захарни бастунчета! — възкликна Майкъл, защото небето бързо се пълнеше с ездачи. Невидими копита тропаха във въздуха и високо цвилене се чуваше отвсякъде.
— Ето я леля Флоси! Там, над далиите! — извика Джейн и посочи надолу. Под тях яздеше госпожа на средна възраст. Шалът й от пера се развяваше на вятъра, а шапката й се рееше във въздуха.
— Наистина е тя! — каза Майкъл, гледайки с интерес. — Ето я и мис Ларк с кучетата!
Иззад плачещите върби излезе едно малко ментово захарно бастунче. На гърба му седеше мис Ларк и яздеше много нервно, следвана от кучетата. Желания, който изглеждаше като куче на колело, се ухили нагло на децата. Андрю жумеше здраво, тъй като от височините винаги му се гадеше.
Тъгъдък! Тъгъдък! Тъгъдък! — чуваха се галопиращи копита.
— Помощ! Помощ! Убийство! Земетресение! — викаше груб, обезумял глас.
Децата се обърнаха и видяха господин Тримлет, който яздеше лудо след тях. Ръцете му стискаха здраво ментовия захарен бастун, а лицето му беше станало съвсем бяло.
— Опитах се да изям бастунчето — виеше той, — и вижте какво направи то с мен!