— Изгодни цени! Само една карфица! Получавате, каквото давате! — дочуваше се гласът на мис Калико.
По това време небето вече приличаше на хиподрум за конни състезания. Ездачите идваха от разни посоки и на децата им изглеждаше, че всички техни познати са си купили по един ментов кон. Мъж с шапка с пера яздеше до тях и те разпознаха, че това е един от Съветниците. В далечината мярнаха как Кибритопродавача галопира на яркорозово бастунче. Коминочистачът ги изпревари заедно с четките си, които бяха целите в сажди. Мина и Сладоледаджията, ближейки ягодов сладолед на пръчка.
— Марш от пътя ми! Дайте път! Дайте път! — викаше важен силен глас.
И те видяха как покрай тях с главоломна скорост профуча Председателя на Камарата на Лордовете. Беше се навел съвсем ниско над врата на кончето си, сякаш яздеше Дерби Победителя. Очилата му бяха плътно прилепнали към очите, а куфарчето му подскачаше нагоре-надолу.
— Важни пратки! — се дочу гласът му. — Трябва да стигна до двореца преди обяд! Дайте път! Дайте път! — той ги подмина в галоп и скоро изобщо се загуби.
Каква суматоха настана в парка! Всеки се блъскаше с другите. „Дий!“, „Кой си ти?“ — крещяха ездачите. Бастуните пръхтяха като истински сърдити коне.
— Мини вляво! Никакво изпреварване! — крещеше Пазачът на парка, който обикаляше сред тях. Неговото бастунче беше като истински полицейски кон. Пазачът забавяше ездачите с дръжката си и направляваше немирните коне.
— Паркирането забранено! — бумтеше той. — Има пресичащи пешеходци. Ограничение на скоростта — двайсет мили в час!
— Нахранете птиците! Два пенса пликчето! — Жената с птиците се носеше в тръс сред тълпата. Движеше се, обкръжена от бушуващ облак криле — гълъби и скорци, косове и врабчета. — Нахранете птиците! Два пенса пликчето! — викаше тя и подхвърляше своите ядки във въздуха.
Пазачът на парка се качи с бастунчето си към нея и извика:
— О, майко! Какво правиш ти тук? Трябваше да си долу пред катедралата „Сент Пол“!
— Здравей, Фред, момчето ми. Ами аз храня птиците. Ще се видим за чая. Два пенса пликчето.
Пазачът на парка я гледаше как се отдалечава.
— Никога преди не съм я виждал да прави това, дори когато бях малко момче! Хей, вие там! Внимавайте къде се движите! — извика той, когато един яркорозов бастун прелетя покрай него.
Него го яздеха Елън и Полицая, които бяха излезли заедно в свободния си следобед.
— О, о — пищеше Елън, — не смея да погледна надолу. Направо ми се завива свят.
— Добре, недей тогава. По-добре гледай мен — каза Полицая, който я държеше през кръста, докато бастунът им меко галопираше.
Ментовите захарни бастунчета грееха розово на слънцето. Носеха своите ездачи над дърветата, над къщите, над облаците.
Долу под тях гласът на мис Калико ставаше все по-слаб:
— Имаме в момента захарни с мента…
Накрая на Джейн и Майкъл им се струваше, че гласът вече не е на мис Калико, а е слабо писукащо цвилене на малко конче от някоя далечна морава.
Те направляваха кончета си между сгъчканите ездачи, поклащащи се върху своите ментови бастунчета. Вятърът плющеше силно по лицата им, а в ушите им звучеше ехо от конски копита. Но закъде яздеха те? Вкъщи за вечеря? Или към края на земята?
През цялото време пред тях, показвайки посоката и правейки път между блъскащи се ездачи, беше фигурата на Мери Попинз. Тя седеше на своя чадър с елегантна лекота, а ръцете й бяха прилежно сложени върху главата на папагала. Гълъбовото перо в шапката й се развяваше под точния ъгъл, нито една гънка от роклята й не беше не на мястото си. За какво си мислеше тя, децата не можеха да кажат. Но устата й беше изкривена в малка самодоволна усмивка, сякаш беше изключително доволна от себе си.
Улица „Черешова“ се приближаваше все повече и повече. Телескопът на Адмирала блестеше на слънцето.
— О, иска ми се да не трябваше да слизаме долу — възкликна Майкъл.
— Иска ми се да можехме да яздим цял ден — проплака Джейн.
— А аз искам да сме си вкъщи преди един часа. Следвайте ме, ако обичате! — каза Мери Попинз. Тя насочи клюна на папагала към номер седемнадесет.
Децата въздъхнаха, въпреки че знаеха, че няма смисъл от въздишки. Те потупаха шиите на своите кончета и я последваха надолу.
Полянката в градината се приближаваше гостоприемно към тях като малък зелен хиподрум. Ментовите кончета бързаха към нея, подскачайки и лудувайки като игриви понита. Робъртсън Ай се приземи пръв. Неговото бастунче се заби в лехата с трицветна теменуга. Робъртсън отвори очите си и замига. Прозина се, събра покупките и, препъвайки се, тръгна към къщата.