Децата яздеха в тръс надолу покрай черешовите дървета. Надолу, надолу, докато тревичките не погалиха краката им и бастунчетата не застанаха прави на поляната.
В същия момент чадърът с глава на папагал, разперил като криле черните си копринени сгъвки, се приземи сред цветята. Мери Попинз слезе от него с грациозен подскок. След това тя леко разтърси чадъра си и го мушна под мишница. Гледайки тази спретната, благоприлична групичка, никога не бихте предположили, че те току-що бяха прекосили парка по такъв странен начин.
— Ох, какво великолепно яздене! — възкликна Майкъл. — Какъв късмет, че носеше тези карфици, Мери Попинз! — той се затича към нея през моравата и я прегърна през кръста.
— Това градина ли е или панаир? Ще ти бъда благодарна, ако ме пуснеш да си вървя! — сряза го тя.
— Никога вече няма да си губя настроението. Чувствам се толкова добре! — каза Джейн.
Мери Попинз се усмихна недоверчиво:
— Невероятно! — отбеляза тя и се наведе да събере захарните бастунчета.
— Аз ще си взема моето, Мери Попинз! — каза Майкъл и посегна към кончето си.
Но тя вдигна бастунчетата над главата си и закрачи горделиво към къщата.
— Но, Мери Попинз, аз няма да го ям! — замоли се Майкъл, — дори и дръжката му няма да близна!
Мери Попинз не му обърна и най-малко внимание. Без да каже и дума, тя се понесе нагоре по стълбите с бастунчетата под мишница.
— Но те са си наши! — оплакваше се Майкъл, обръщайки се към Джейн. — Мис Калико ни каза да ги пазим!
— Не, не беше така! — каза Джейн и поклати глава. — Тя ни каза да ги задържим, ако можем.
— Ами, разбира се, че можем! — каза Майкъл твърдо. — Ще си ги запазим, за да ги яздим винаги!
И наистина, гледката на бастунчетата, поставени в ъгъла до леглото на Мери Попинз, беше много обнадеждаваща. Защото едва ли някой, си мислеха децата, би искал да открадне четири лепкави захарни бастуна. Розово-белите раирани бастунчета вече изглеждаха като част от мебелировката на детската стая.
Те се опираха на стената, а дръжките им се бяха сплели, като ръцете на четири верни приятеля. Не помръдваха, изглеждаха точно като всички останали бастунчета, чакащи в прашния ъгъл да излязат на разходка със собствениците си…
Следобедът мина, дойде време за лягане. Ароматът на мента изпълваше детската стая. Когато нетърпеливо се върна от банята в стаята, Майкъл пое дълбоко въздух и хвърли любовен поглед на бастунчетата.
— Всичко е наред! — прошепна на Джейн. — Но мисля, че трябва да стоим будни тази нощ, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи.
Джейн кимна. Тя бе видяла тези бастунчета да правят странни неща и знаеше, че Майкъл е прав.
И така, дълго време след като Мери Попинз излезе, те лежаха будни и гледаха в ъгъла на стаята. Четирите тъмни форми стояха безмълвни и неподвижни до оправеното походно легло.
— Къде ще ходим утре? — попита Майкъл. — Мисля да подкарам кончето към леля Флоси и да я попитам, дали й е харесало язденето.
Той се прозина и затвори дясното си око. „Може да се наблюдава и само с едното — помисли си, — а другото да си почива.“
— Бих искала да видя Тимбукту — каза Джейн. — Толкова хубаво звучи.
Настъпи дълга пауза.
— Майкъл, не мислиш ли, че това е добра идея?
Но Майкъл не отговори. Той беше затворил и другото си око само за момент. И точно в този момент беше заспал.
Джейн лежеше и предано гледаше бастунчетата. Гледаше, гледаше и гледаше, докато накрая склони глава на възглавницата.
— Тимбукту — промърмори тя сънено, продължавайки да гледа странните форми в ъгъла. И повече нищо не каза, защото толкова много й се спеше…
На долния етаж старият часовник удари десет. Но Джейн не го чу. Не чу и как Мери Попинз се промъква в стаята и се съблича под памучната си нощница. Не чу как мистър Банкс заключва вратите, нито как цялата къща се приготвя за сън. Тя сънуваше чудесен сън за коне и в него Майкъл я викаше по име.
— Джейн! Джейн! Джейн! — чу се настоятелен шепот.
Тя подскочи и отметна косата от очите си. Зад силуета на спящата Мери Попинз видя Майкъл, седнал на ръба на леглото си. Той сложи пръст на устните си.
— Чух странен шум! — изшътка Майкъл.
Джейн се заслуша. Да! Тя също го чу. Затаи дъх и в далечината проехтя високо пискливо свирукане.
— И-у-у! И-у-у!
Звукът се приближаваше и приближаваше. Изведнъж в нощта навън се чу писклив глас.
— Хайде, Захарче! Хайде, Бързокрачко! Хайде, Бонбонче! Хайде, Ментичке! Хайде, не се бавете или ще стане твърде късно. Това е правилото!
Отново прозвуча свирукане, по-ясно и по-силно. В този момент в ъгъла до леглото на Мери Попинз се чу шум от боричкане.