Тряс! Фрас! Бум! Прас!
И четирите бастунчета, едно след друго, се вдигнаха и след миг изхвръкнаха през прозореца.
Децата скочиха от леглата си и се облегнаха на перваза. Беше непрогледна тъмнина. В небето нямаше нито една звезда. Но над черешовите дървета нещо светеше със странен неземен блясък.
Това беше мис Калико. Тя проблясваше като малък сребърен таралеж, яздейки по небето ментово бастунче. Плющеше с камшичето си във въздуха, а свирката й пронизваше гъстата тъмнина на нощта.
— Хайде, мързеливи кранти! — изписка тя, а четирите бастунчета я последваха с бясно цвилене.
— Танцьоре, магаре такова, хайде тръгвай! — някъде от кухненското стълбище се появи в тръс още едно бастунче.
— Това трябва да е на Робъртсън Ай — каза Джейн.
— Къде си, Късметлийке? Ела, моето момиче! — мис Калико отново изплющя с камшика си. От големия прозорец на спалнята на мис Ларк изскочи още едно бастунче, което се присъедини към групата.
— Хайде, Раирания! Хайде, Вихърчо! Хайде, Шарко и Бързоходецо! — от всички посоки се приближаваха в галоп бастунчета. Мис Калико блестеше като звезда сред тях.
— Дай копито за здрасти, Цветко! Внимавай, Медунко! Който се шляе, трябва да се връща вкъщи! Това е правилото! — тя им свирна, изплющя с камшика си и се разсмя, а те заскачаха във въздуха около нея.
Цялото небе беше обсипано с бастунчетата. Кънтеше от галопиращите копита и радостното цвилене на ментовите кончета. В началото те изглеждаха като малки черни сенки, цветът беше изчезнал от бляскавите им гърбове. Но над парка се подаде лунният диск и те заискриха в цялата си красота. Трептяха и блещукаха, галопирайки, а розовите им крака блестяха на лунната светлина.
— Хайде, кобилките ми! Хайде, жребчетата ми! Хайде, захарни с мента!
Гласът на мис Калико звучеше мек и сладък от високото, когато тя викаше конете си вкъщи. Пляс! — плющеше камшикът й, когато те минаваха в тръс покрай нея, пръхтейки и потръсвайки ментовите си глави.
Тогава луната изгря — пълна, кръгла и чиста, над дърветата на парка. Като я видя, Джейн ахна и докосна ръката на брат си.
— О, Майкъл! Виж! Тя е синя! — възкликна Джейн.
Тя наистина беше синя.
Синята луна пръскаше ярки сини лъчи над парка и над улицата. Висеше на най-високата точка на небето и осветяваше като лампа заспалата земя.
И точно пред светлината й, като ято прилепи, яздеха мис Калико и нейните кончета. Силуетите им минаха бързо покрай голямата синя луна и блеснаха за момент от нейните ярки лъчи. Ментовите бастунчета се отдалечаваха в блестящото небе. Гласът на мис Калико ставаше все по-далечен и по-слаб, докато накрая тя и нейните коне сякаш се стопиха в лунната светлина.
— Захарни с мента! — долетя съвсем слабо ехо.
Децата се бяха облегнали на перваза и дълго мълчаха.
После Майкъл заговори.
— Не можахме да ги задържим! — прошепна тъжно той.
— Тя знаеше, че това е невъзможно — каза Джейн, загледана в празното небе.
Децата се обърнаха към стаята и видяха как синята лунна светлина струи навътре. Разливаше се като вода по пода. Мина покрай детските креватчета и стигна леглото в ъгъла. Тогава пълната, чиста, наситеносиня лунна светлина засвети върху Мери Попинз. Но тя не се събуди. Усмихна се с тайнствена усмивка, сякаш дори в най-дълбоките си сънища беше напълно доволна от себе си.
Децата стояха до нея, дишаха тежко и се взираха в странната й усмивка. После се спогледаха и разбиращо си кимнаха.
— Тя знае — прошепна Майкъл.
— Да! — в отговор въздъхна Джейн.
Те се усмихнаха на спящата Мери Попинз. После на пръсти се върнаха в леглата си.
Синята лунна светлина висеше над възглавниците им и ги обгърна, когато си затвориха очите. Тя блестеше и върху носа на Мери Попинз, която лежеше на старото си походно легло. Явно сините луни не бяха интересни за нея, затова тя се обърна с гръб към светлината, зави се през глава и се сгуши по-дълбоко под завивките си. И скоро в детската стая се чуваше само хъркането на Мери Попинз.
Шеста глава
Големия прилив
— Внимавай да не я изпуснеш! — каза Мери Попинз и подаде на Майкъл голямата черна бутилка.
Той видя предупредителното пламъче в очите й и убедено поклати глава.
— Ще бъда изключително, особено внимателен — обеща той.
Не би могъл да крачи по-предпазливо, дори да беше крадец.
Майкъл, Джейн и Мери Попинз бяха ходили на гости при адмирал Бум да вземат назаем една бутилка портвайн за мистър Банкс. Сега тя беше в ръцете на Майкъл и той стъпваше леко — троп, троп, троп, троп — като котка върху горещи керемиди. След него, размотавайки се, вървеше Джейн, която държеше една шарена морска раковина, подарена й от мисис Бум.