Те прекараха чудесен следобед. Адмирал Бум им изпя „Видях три кораба да плават“ и им показа напълно екипиран кораб в бутилка. Мисис Бум извади отнякъде пуканки и чиния макарони. Бинакъл, пенсионираният пират, който готвеше и помагаше в домакинството на адмирал Бум, им позволи да погледнат черепа и кръстосаните кости, татуирани на гърба му.
„Да — мислеше си Майкъл и гледаше бутилката, — това беше наистина чудесен ден!“
После той замечтано каза на глас:
— Бих искал една чаша портвайн. Сигурен съм, че е много вкусно!
— Върви по-бързо, ако обичаш! — изкомандва Мери Попинз. — И стига си се взирал в етикета, Майкъл!
— Не мога да вървя по-бързо — измърмори той. — И защо въобще трябва да бързаме, Мери Попинз — той си мечтаеше как, когато бутилката се изпразни, ще си направи корабче, което ще сложи в нея. Чудесен малък, напълно екипиран кораб, като този в бутилката на адмирал Бум.
— Бързаме! — каза Мери Попинз членоразделно. — Защото днес е вторият четвъртък от месеца и аз имам свободен ден.
— О! — изпъшка Майкъл, който съвсем беше забравил. — Това означава цяла вечер с Елън.
Той погледна Джейн, търсейки съчувствие, но тя не обърна никакво внимание. Държеше морската раковина, притисната към ухото си, и слушаше звуците на морето.
— Не мога да понасям Елън! — мрънкаше Майкъл. — Тя винаги е настинала, а пък и краката й са твърде големи.
— Бих искала да мога да видя морето! — мърмореше Джейн и надничаше вътре в раковината.
Мери Попинз нетърпеливо изпуфтя.
— Хайде, вървете! Искате, искате, искате — цял ден. Ако не е чаша портвайн, ще е море. Никога не съм виждала други такива деца, все искащи нещо.
— Е, да, ама ти никога няма нужда да искаш! — каза Майкъл. — Ти си перфектна такава, каквато си!
— Това ще й хареса — помисли си той и подмазващо й се усмихна.
— Х-м-м! — погледна го тя недоверчиво. Но една трапчинка неочаквано затанцува на бузата й.
— Стига бе, Майкъл Банкс! — възкликна тя и го подбутна към портата…
По-късно, за голямо учудване на Майкъл, се оказа, че Елън не е настинала. Имаше друга болест обаче, която се казваше сенна хрема. Тя кихаше и кихаше, докато лицето й съвсем почервеня. А на Майкъл му се струваше, че краката й са станали още по-големи.
— Имам чувството, че ще си изкихам акъла — каза тя печално и Майкъл почти си пожела да стане така.
— Ако не съществуваха никакви четвъртъци — каза той на Джейн, — Мери Попинз никога нямаше да излиза!
Но всяка седмица си има четвъртък, и след като Мери Попинз вече е излязла, няма никакъв смисъл да се съжалява.
Мери Попинз леко и бързо вървеше по улицата. Тя беше с черната си сламена шапка с маргаритки и най-хубавото си синьо палто със сребърни копчета. Децата се бяха надвесили от прозореца на детската стая и гледаха в гръб отдалечаващата се фигура. Папагалската глава на чадъра й гледаше закачливо, а тя вървеше наперено и самодоволно, сякаш знаеше, че зад ъгъла я чака приятна изненада.
— Къде ли отива? — каза Джейн.
— Бих искал да съм с нея! — простена Майкъл. — О, Елън, не можеш ли да престанеш да кихаш!
— Това момче има по-студено сърце и от крастава жаба! — сподели Елън с носната си кърпичка. — Да не би да кихам по желание! Апчиху!
Тя кихаше толкова силно, че мебелите в детската стая потреперваха. Прокиха целия следобед и кихаше през цялата вечеря. Тя кихаше, докато изкъпа петте деца и ги сложи в леглата. После кихаше, когато гасеше лампата, кихаше, когато затваряше вратата, не преставаше да киха, докато слизаше по стълбите.
— Слава Богу! — каза Майкъл. — Хайде сега да правим нещо!
Ако Мери Попинз беше вкъщи, те никога не биха посмели да правят нещо. Но с Елън никой не се съобразяваше. Тя просто не се броеше.
Джейн се покатери до полицата на камината и взе оттам морската раковина.
— Тя все още шуми — каза Джейн със задоволство. — Морето пее и търкаля камъните!
— Боже Господи! — възкликна Майкъл. Той също взе раковината да послуша морето. — Дори чувам как плуват рибите!
— Не ставай глупав! Какви небивалици говориш! Никой никога не е чувал как плуват рибите!
Джейн и Майкъл бързо се огледаха. Чий ли глас беше това? И откъде ли идваше?
— Стига сте се пулили един на друг! Хайде вътре! — чу се странен глас. Този път той явно идваше от Раковината.
— Ужасно лесно е. Просто затворете очи, задръжте дъха си и… се гмуркайте!
— Къде да се гмурнем? — недоверчиво попита Майкъл. — Не искаме да си ударим главите в килимчето пред камината.