— В името на морето, какъв е този шум? — прекъсна ги гневен глас.
Децата се обърнаха към него. Видяха само малки щипки, подаващи се от една черупка.
— Това е Рака-Пустинник — обясни Пъстървата. — Живее сам-самичък и нищо не прави, по цял ден само мърмори. А ако някой го заговори, веднага се затваря като мида. Но хайде, трябва да побързаме. Вече се чува музика!
И тя се понесе, пробивайки водните пластове. Когато те я последваха през един скален тунел, до ушите им достигна мека музика. От края на тунела се излъчваше бледа светлина, а музиката ставаше все по-силна и по-силна. Изведнъж очите им се заслепиха от внезапно ярко сияние. Децата бяха достигнали края на мрачния тунел и пред тях се откри най-хубавата гледка, която някога бяха виждали.
Пред очите им се простираше плоското морско дъно, покрито с най-мекия килим, изтъкан от най-зелените водорасли. Имаше нишки от златен пясък, изпъстрени с морски цветя от всички цветове — бели океански маргаритки, розови морски макове, лилии, жълти и червени рози… Над пясъчните ивици се извисяваха коралови дървета, а букетите морска папрат се люлееха от вълните. Тъмните скали блещукаха от многобройните лъскави черупки, полепени по тях, а най-голямата скала бе изцяло покрита с блестящ седеф. Зад седефената скала имаше дълбока тъмна пещера, тъмна като небе в безлунна нощ. Дълбоко в нея примигваха бледи светлинки, сякаш звездици, погълнати от дълбините на морето.
Когато стигнаха края на тунела, Джейн и Майкъл ахнаха от възхищение.
На тази ярка картина нищо не беше неподвижно. Дори самите скали сякаш се поклащаха и извиваха от трептенето на водата. Дребните рибки пърхаха като пеперудки между поклащащите се цветя. Коралите бяха накичени с гирлянди от морски водорасли и хиляди примигващи светлинки.
„Китайски фенери!“ — помисли си Джейн. Но като погледна по-внимателно, забеляза, че светлинките всъщност бяха светещи рибки. Те висяха, закачени на нишките от морски водорасли и озаряваха със светлината си цялата морска поляна.
Музиката вече звучеше по-силно. Тя се чуваше от малка коралова тераса, на която няколко рака свиреха на цигулки. Калканът надуваше раковина. Рибата Корнет свиреше на сребърни корнети, а Костура държеше ритъма с голям бас-барабан. Между оркестрантите плуваха всевъзможни морски създания — сновяха от скалата до корала, подскачаха и се премятаха в такт с музиката. Морските Русалки с перлени гердани грациозно се рееха и разпръскваха сребърен блясък с опашките си.
— О! — възкликнаха Джейн и Майкъл едновременно. Това беше единственото нещо, което можеха да кажат.
— Ах! Ето ви най-сетне — чу се бумтящ глас и към тях, пляскайки перки, се приближи голям Бронзов Тюлен. — Идвате точно навреме за Градинското Празненство.
Той подаде перка на всяко от децата и поклащайки се тръгна с тях.
— Често ли правите Градински Празненства? — попита Майкъл. На него му се искаше и той да живее в морето.
— О, Боже, не! — отвърна Тюлена. — Само когато настъпва Големия Прилив… Ако обичате, ако обичате! Вие поканен ли сте? — спря се той, за да заговори една голяма сива сянка. — Беше ми казано, че китове няма да се допускат!
— Махай се! Махай се! Китове не се допускат! — чу се хор от риби гласове.
Китът махна с чудовищната си опашка и се плъзна между две скали. Имаше голямо трагично лице и огромни тъжни очи, с които погледна децата.
— Едно и също всеки път — каза той, поклащайки глава. — Разправят, че съм твърде голям и прекалено много ям. Но в края на краищата имам много голямо тяло и трябва да поддържам здравето си. Не бихте ли могли да ги убедите да направят изключение? Много ми се иска да видя Далечния Роднина.
— Чий далечен роднина? — започна Джейн, но Тюлена ги прекъсна.
— Хайде, Ките, стига си говорил такива сърцераздирателни неща! Тръгвай! Не забравяй за инцидента, който стана миналия път! Тогава той изяде всичките сандвичи със сардини — последните думи Тюлена каза тихичко на Джейн, прикривайки се с перка.
— Вход забранен, освен служебно. Всички неканени вън! Хайде, вие също! Махайте се оттука! Никакви външни лица!
Една риба с остър меч на носа си пъргаво се приближаваше от другия край на поляната.
— Никога не се веселя! — ридаеше Кита, когато Тюлена и Рибата Меч го пъдеха.
Джейн изпита голямо съжаление към него.
— Но в края на краищата — каза тя, обръщайки се към Майкъл, — той наистина заема ужасно много място.
Но Майкъл вече не беше до нея. Говореше си с една от Морските Русалки, която пудреше лицето си с малка розова морска гъба.
— Ами, поли и блузи, и обувки — обясняваше Майкъл на Русалката, когато Джейн се доближи до тях.