Децата се вкопчиха по-здраво в плавниците на Бронзовият Тюлен.
— Коя е тя? — прошепна Джейн на ухото му. Мислеше, че би могла да бъде някакъв вид морска костенурка.
— Това е Терапин — морската костенурка — отвърна Тюлена, прегракнал от вълнение. — Най-старото и най-мъдрото същество на света.
Треперещите плавници на Терапин сантиметър по сантиметър я носеха към Перлената Скала. Очите й под полупритворените клепачи бяха като две малки черни звезди. С бърз поглед тя огледа събралите се същества. Сетне повдигна съсухрената си старческа глава, усмихна се и заговори.
— Приятели мои! — започна Терапин величествено, а гласът й звучеше като стара очукана камбана. — Приветствам ви, морски създания! Желая ви щастливо празнуване на Големия Прилив!
Костенурката наведе съсухрената си глава към скалата и всички риби се поклониха смирено.
— Това е голямо събитие за всички нас! — спокойно продължаваше Терапин. — Наистина, много се радвам да видя тази вечер толкова стари познати!
С очите си тя обхвана претъпканите поляни и сякаш от пръв поглед разпозна всяко морско същество.
— Но мога да кажа със сигурност — повдигна сбръчканите си вежди, — че един от нас липсва!
Тюлена се обърна към тунела и бумтящият му глас триумфално съобщи:
— Тя е тук, Ваше Величество! Току-що пристигна.
Като каза това, шумът от гласовете нарасна и се чуха одобрителни викове и аплодисменти. В този момент за голямо учудване на децата в края на тунела се появи една фигура, която им беше удивително позната. Тя стоеше там, облечена с най-хубавото си синьо палто и със сламената си шапка, украсена с маргаритки. Изящно и грациозно, изтънчено и изискано прелетя над блестящите градини. Одобрителните викове и аплодисменти прераснаха в радостен рев, когато тя се приземи на скалата пред Терапин.
— Добре дошла, Мери Попинз! — викаха хиляди щастливи гласове.
Тя ги приветства, размахвайки чадъра си с глава на папагал, после се обърна и направи реверанс на Терапин.
Костенурката дълго гледаше Мери Попинз, сякаш древните й блещукащи очи се впиваха в сърцето й. После тя поклати малката си плешива глава и приветливо й се усмихна.
— Моята скъпа млада роднина! — каза Терапин любезно. — Удоволствие е за нас. Отдавна не съм имала посетител от надводния свят. Много време мина, откакто ти за последен път посвети свободния си ден, който е всеки втори четвъртък, на Големия Прилив. И така, Мери, аз те приветствам от името на всички жители на морските дълбини!
Мери Попинз прие поздравлението и се поклони с уважение. Кристално сините й очи погледнаха дълбоко в черните очи на костенурката и те си размениха странни усмивки. Изглеждаше така, сякаш нито една от тях нямаше тайни от другата.
— А сега, скъпа Мери — продължи Терапин, — тъй като никой не се качва от дълбините на морето, без да вземе нещо със себе си, позволи ми да ти направя един малък подарък.
Тя протегна плавника си навътре в пещерата и извади от там един малък блестящ предмет.
— Вземи това, за да ти напомня за твоето посещение. От него ще стане чудесна брошка или може би игла за шапка — и като се наклони напред, костенурката притисна една морска звезда на ревера на Мери Попинз.
Звездата блестеше и примигваше на синьото палто като малка купчинка диаманти.
— О, благодаря ти — каза Мери Попинз и в гласа й звучеше радост. — Точно за такова нещо мечтаех!
Тя се усмихна на Терапин, после на звездата си, и накрая погледът й попадна върху децата. Усмивката й веднага замръзна.
— Казах ти, Джейн, да не зяпаш с отворена уста! Казвала съм ти го хиляди пъти! Затвори си устата, Майкъл! Какво си зинал, да не си Треска!
— И аз смятам, че не е — измърмори недоволно Треската зад децата.
— Значи… това са Джейн и Майкъл! — каза Терапин и ги погледна със сънените си очи. — Много се радвам да се запозная най-после с вас. Добре дошли, деца мои, на нашето Празненство в чест на Големия Прилив.
Тя се поклони учтиво и децата, окуражени от погледа на Мери Попинз, също се поклониха.
— Разбирате ли — продължи Терапин със старческия си дрезгав глас, — аз вече зная кои са Джейн и Майкъл! Но се съмнявам, да, наистина се съмнявам, че те знаят коя съм аз!
Децата поклатиха глави отрицателно и продължиха да я гледат безмълвно.
Костенурката отмести малко черупката си и замислено замига. После заговори:
— Аз съм Терапин. Живея при самите извори на земята. Под градовете, под хълмовете, под самото море дори. Там е моят дом. От моите тъмни корени под водите е израснала земята с всичките й цветя и гори. Човекът и планините също са се появили от там. И дивите зверове, и птиците във въздуха… — Терапин млъкна за момент и морските създания около нея притихнаха, като смирено я гледаха. После тя продължи: — Аз съм по-стара от всичко. Аз съм мълчалива, тъмна и мъдра. Аз съм много спокойна и много търпелива. Тук, в моята пещера, започват всички неща. И всичките тези неща се връщат накрая при мен. Аз мога да чакам. Аз мога да чакам…