— Времето почти изтече! — каза Робинзон Крузо. — Това трябва да е бил Шестия удар!
Те спряха да танцуват за момент и се заслушаха в часовника.
Седем! Но приказната музика беше по-силна от този звук и люлееше всички в своята златна мрежа.
Осем! — каза твърдо часовникът в далечината. Краката на приказните герои затанцуваха още по-бързо.
Девет! Вече дори дърветата танцуваха и поклащаха клоните си в такт с приказната музика.
Десет! О, Лъв и Еднорог, Вълк и Агне! Приятел и Враг! Тъмнина и Светлина!
Единадесет! О, преходен момент! О, време краткотрайно! Колко малко е разстоянието между годините! Нека бъдем щастливи! Безкрайно щастливи!
Дванадесет!
Тържествено и дълбоко прозвуча последният удар.
— Дванадесет! — извикаха всички и кръгът тутакси се разпадна, а танцьорите се разпръснаха. Ярки фигури бързо профучаваха покрай децата. Джак и Гиганта му, Пънч и Джуди. Избягаха също и Паяка с мис Мафет и Хъмпти-Дъмпти на кльощавите си крака. Лъва, Еднорога, Златокоска, Червеното Копитце и Трите Слепи Мишки се втурнаха през поляната и сякаш се стопиха в лунната светлина.
Пепеляшка и вещиците изчезнаха. Спящата Красавица и Котарака с цигулката му се изгубиха в светлината. Джейн и Майкъл се огледаха за своите партньори и откриха, че Робинзон Крузо и Петкан са се разтворили във въздуха.
Приказната музика беше отшумяла, беше се изгубила във величествения звън на камбаните. Защото сега от всяка кула и всяка камбанария триумфално биеха камбаните. Биеха камбаните на Биг Бен, на Сент Пол, на Сент Брайт, на Стария Бейли, на Саутуърк, на Сент Мартин, на Уестминстър…
Но една камбанка биеше по-високо от останалите. Весело и чисто.
Тинг-алинг-алинг-алинг! Тя беше някак си по-различна от новогодишните камбани. Звучеше по-познато, по-приятелски и някак си по-близо до вкъщи.
— Тинг-алинг-алинг-алинг! — пееше тя и се смесваше с добре познат глас.
— Кой иска кифлички? — каза гласът високо, изисквайки незабавен отговор.
Джейн и Майкъл отвориха очи. Седнаха и се огледаха. Те бяха в леглата си, под пухените си завивки, а Джон и Барбара спяха до тях. Огънят гореше весело в камината. Утринната светлина струеше през прозореца на детската стая. И някъде отдолу, от улицата, се чуваше звукът на дзънкаща камбанка.
— Казах, кой исках кифлички? Не ме ли чухте? Продавачът на кифлички чака на улицата.
Нямаше вероятност за грешка. Гласът беше на Мери Попинз, и при това в него явно се долавяше нетърпение.
— Аз искам — каза бързо Майкъл.
— Аз искам — като ехо повтори Джейн.
Мери Попинз изсумтя.
— Тогава защо не се обадихте веднага? — каза тя троснато.
Мери Попинз отиде до прозореца и махна с ръка, за да повика Кифладжията.
Долу портата се отвори с обичайното си скърцане. Кифладжията се затича по пътечката и почука на задната врата. Той беше сигурен, че ще има поръчка от номер седемнадесет, защото цялото семейство Банкс не беше безразлично към кифличките.
Мери Попинз се махна от прозореца и сложи една цепеница в камината.
Майкъл я наблюдаваше сънено. Изведнъж разтърка очите си, подскочи и се събуди напълно.
— Между другото — извика той, — искам си Прасето! Къде е то, Мери Попинз?
— Да — присъедини се Джейн, — и аз искам Алфред! А къде са Синия Паток и Маймунката Пини?
— На горния рафт за играчки. Къде другаде могат да бъдат! — каза Мери Попинз раздразнено.
Те погледнаха нагоре. Четирите играчки си седяха там, подредени в редичка, точно както тя ги беше оставила. А пред тях бяха поставени Робинзон Крузо, Зелената книга на приказките и Детски стихчета на Мама Гъска. Но книжките вече не бяха отворени както миналата вечер. Те лежаха затворени, грижливо подредени една върху друга.
— Но как са се върнали от парка? — попита Майкъл учудено.
— И къде е флейтата на Прасето? — възкликна Джейн. — И къде ти е акордеончето?
Сега беше ред на Мери Попинз да се облещи.
— Моето какво? — попита тя свирепо.
— Твоето акордеонче, Мери Попинз! Ти свиреше на него тази нощ в парка.
Мери Попинз престана да се занимава с камината и тръгна към Джейн с очи, вперени в нея.
— Бих искала да повториш това, ако обичаш! — гласът й беше спокоен, но смразяващ. — Правилно ли те разбрах, Джейн Банкс? Ти твърдиш, че съм била в парка тази нощ и съм свирила на музикален инструмент? Аз?
— Но ти беше там — смело възрази Майкъл. — Ние всички бяхме там. И ти, и Играчките, и Джейн, и аз. Ние танцувахме с приказните герои вътре в Приказката!
Мери Попинз се беше втренчила в тях, сякаш не вярваше на ушите си. Изразът на лицето й беше просто ужасяващ.