— Приказни герои вътре в Приказката? Хм! Май ще ви разкажа аз едни приказки в банята, ако чуя още една дума. И ще заключа вратата, обещавам ви. Виж ти, приказки! Ще видите вие приказки!
Разярена, тя се обърна, отвори вратата със сърдит жест и забърза надолу по стълбите.
Майкъл седя тихо известно време, мислейки и припомняйки си събитията от изминалата нощ.
— Интересно — каза той накрая, — мислех, че е истина. Изглежда, все пак съм сънувал.
Джейн не отговори.
Тя беше станала от леглото и поставяше стола до шкафа с играчките. Покатери се бързо, грабна животните и притича до Майкъл.
— Пипни краката им! — прошепна тя възбудено. Той пипна с ръка копитцата на Прасето, опипа сивите вълнени крака на Алфред, краката на Патока и лапите на Пини.
— Те са мокри! — каза изумено.
Джейн кимна.
— И виж! — извика тя и извади чехличките им изпод леглата и обувките на Мери Попинз от кутията й за обувки.
Чехлите бяха подгизнали, имаха петна от роса. По обувките на Мери Попинз имаше малки стръкчета мокра трева. Нещо, което обикновено очакваш да намериш по обувките на някой, който е танцувал през нощта в парка.
Майкъл погледна Джейн и се засмя.
— Значи, не е било сън! — каза той щастливо. Джейн с усмивка поклати глава.
Те седяха на леглото на Майкъл и разбиращо си кимаха, мълчаливо си казваха тайни неща, които не могат да бъдат изразени с думи.
В този момент Мери Попинз влезе с кифлички в ръка.
Те я погледнаха над обувките и чехлите. Тя ги погледна над чинията с кифличките. Тримата си размениха дълги, дълги разбиращи погледи. Децата знаеха, че тя знаеше, че те знаят.
— Мери Попинз, днес Нова година ли е? — попита Майкъл.
— Да — каза тя спокойно и сложи чинията на масата.
Майкъл я гледаше тържествено и си мислеше за Приказката.
— Мери Попинз, и ние ли ще… — попита Майкъл.
— И ние ли ще… какво? — изсумтя Мери Попинз.
— И ние ли ще сме безкрайно щастливи? — попита той развълнувано.
Една усмивка, малко тъжна и в същото време нежна, се появи на устата й.
— Може би — каза тя замислено. — Зависи.
— От какво, Мери Попинз?
— От вас — каза тя спокойно и занесе кифличките до огъня…
Осма глава
Другата врата
Беше тъмна и студена мразовита утрин. Бледосивата дневна светлина пълзеше между черешовите дървета и се плискаше като вода върху къщите. Вятърът стенеше из градините, мяташе се в парка със свистене и виеше по улицата.
— Бр-р-р! — каза номер седемнадесет. — Какво прави тоя проклет вятър? Вие и беснее като призрак. Хей! Я стига! Побиват ме тръпки от теб.
— Иу-у-у! Иу-у-у! Ами какво да правя? — плачеше вятърът, без да му обръща внимание.
Номер седемнадесет леко се разтърси.
— Станал съм много капризен, това е истината! — каза той дълбокомислено. — Трябва да съм спал твърде много. Какво е това?
От вътрешността на къщата се чу някакъв стържещ шум. Робъртсън Ай почистваше пепелта и поставяше нови дърва в камините.
— А, точно от това имам нужда! — каза номер седемнадесет, когато Мери Попинз запали огъня в детската стая. — Имам нужда от нещо, което да стопли измръзналите ми стари кокали. Ох, ето го пак този смразяващ вой на вятъра! Защо ли не вие някъде другаде?
— Иу-у-у! Иу-у-у! Къде ли ще е това? — ридаеше вятърът сред черешовите дървета.
Огънят в детската стая се разгоря, дървата приятно попукваха. Ярките пламъчета танцуваха по гладката повърхност на цепениците и се отразяваха в стъклото на прозореца. Робъртсън Ай се беше свил в килера за метли да си почине след сутрешния труд. Мери Попинз фучеше наоколо както обикновено, гладейки дрехите и приготвяйки закуската.
Джейн се събуди преди всички останали заради виенето на вятъра. Сега тя седеше до прозореца, вдъхваше вкусната миризма на препечени филийки и наблюдаваше отражението си в стъклото. Половината детска стая светеше в градината — стая, направена изцяло от светлина. Пламъците от огъня топлеха гърба й, но имаше и друг огън, който подскачаше и светеше пред нея. Той танцуваше във въздуха между къщите и под отражението на полицата над камината. Там, навън, имаше друго дървено конче, което потръсваше глава. От другата страна на прозореца една друга Джейн гледаше и кимаше, и й се усмихваше. Когато Джейн издиша върху стъклото на прозореца и нарисува физиономия върху запотената повърхност, нейното отражение направи точно същото нещо. И през цялото време, докато издишваше и рисуваше, тя можеше да вижда и всичко през себе си. Зад лицето, което й се усмихваше, бяха голите черни клони на черешовите дървета. А точно по средата на нейното тяло беше стената на къщата на мис Ларк.