В този момент входната врата се тресна и мистър Банкс тръгна към Сити. Мисис Банкс побърза към дневната, за да напише отговори на сутрешните писма. Долу в кухнята мисис Брил закусваше с пушена херинга. Елън отново беше настинала и деловито издухваше носа си. Горе в детската стая огънят в камината продължаваше да пука. Престилката на Мери Попинз скърцаше както винаги. Като цяло, с изключение на вятъра отвън, това беше една спокойна сутрин.
Обаче не задълго. Защото Майкъл внезапно скочи от леглото си и застана на вратата по пижама. Сънените му очи изглеждаха сребристосиви, когато гледаше Мери Попинз. Той се вглеждаше в лицето й, после премести погледа си върху краката й, и продължаваше да я оглежда с вид на искрено изумление. После разочаровано произнесе „О-о-о!“ и изтърка съня от очите си.
— Е, какво ти стана? — попита Мери Попинз. — Да не би да си загубил шест пенса и да си намерил пени?
Той поклати отрицателно глава.
— Сънувах, че си се превърнала в красива принцеса. А ето те тук, същата, както винаги.
Тя се изпъчи и гордо вирна нос.
— Който си е хубав, си е хубав! — високомерно изсумтя тя. — Много съм си добре, както съм. Благодаря ти! Аз съм си доволна, ти ако не си!
— Виж ти, принцеса! — сякаш разчете мислите й Майкъл. — Всяка принцеса би дала очите си, за да стане Мери Попинз!
Той се втурна към нея и се опита да я успокои.
— О, аз съм доволен, Мери Попинз! — каза бързо. — Просто си мислех, че ако този сън беше истина, щеше да настъпи ъ-ъ-ъ… някаква промяна.
— Промяна! — възкликна тя и пак изсумтя. — Ще получиш всички промени, които искаш, и то достатъчно скоро, обещавам ти, Майкъл Банкс!
Той я погледна. Какво ли можеше да има предвид?
— Мери Попинз, аз само се пошегувах! Не искам никакви промени, наистина! Искам само теб, и то завинаги!
Изведнъж на Майкъл му се стори, че принцесите са много глупави същества и това не подлежи на никакво съмнение.
— Хм! — каза Мери Попинз все още сърдито. И почти хвърли препечените филийки на масата. — Не може да имаш нищо завинаги! Дори не си го помисляй, господине!
— Освен теб! — отвърна той самоуверено и дяволито се усмихна.
На лицето й се изписа странно изражение, но Майкъл не му обърна внимание. С периферното си зрение беше забелязал какво прави Джейн. Само след миг вече се катереше на диванчето под прозореца, за да може и той да рисува по запотеното стъкло. — Виж! — каза той гордо, — аз рисувам кораб, а там има още един Майкъл, който рисува точно същия кораб.
— Ъ-хъ! — каза Джейн, без да го погледне, тъй като внимателно се вглеждаше в собствено си отражение. Изведнъж тя се обърна и извика Мери Попинз.
— Мери Попинз, коя съм истинската аз? Тази тука или онази там?
Мери Попинз застана между тях с купа овесена каша в ръка. Всеки път, когато издишваше, престилката й скърцаше, а парата от купата се вдигаше като облаче. Тя мълчаливо погледна собственото си отражение и се усмихна самодоволно.
— Това гатанка ли е? — попита тя.
— Не, Мери Попинз — каза Джейн искрено, — просто искам да знам.
Гледайки я, децата за момент си помислиха, че тя ще им каже. Защото погледът й стана мек и тя вдигна ръката си, сякаш искаше да докосне рамото на Джейн. После очевидно размисли, защото надменно вирна глава, обърна се и отиде до масата.
— Не знам за вас — каза тя уверено, — но за себе си със сигурност мога да кажа, че съм истинска, където и да се намирам! Майкъл, обличай се, ако обичаш! Хайде, Джейн, заповядай на масата!
Щом закуската свърши и децата седнаха на пода да строят замък от гумени кубчета, те напълно забравиха за своите отражения. Всъщност, дори да ги бяха потърсили, нямаше да ги намерят, защото огънят се беше успокоил до приглушена розова светлина и ярките пламъци бяха изчезнали.
— Така е по-добре! — каза номер седемнадесет и се притисна по-близо до земята. Топлината от огъня се просмука в костите му и къщата се събуди, щом Мери Попинз зашета из нея.
Днес тя изглеждаше по-заета от всякога. Сортираше дрехите и подреждаше чекмеджетата. Зашиваше копчета и кърпеше чорапи. Постилаше нови вестници на рафтовете, зашиваше подгъвите на рокличките на Джейн и Барбара, пришиваше нови ластици към шапките на Джон и Майкъл. Накрая събра старите дрешки на Анабел и приготви едно вързопче за бебето на племенницата на мисис Брил. Почисти рафтовете, подреди играчките и изправи книжките в библиотечката.
— Колко е заета днес! Направо ми се завива свят! — прошепна Майкъл. Но Джейн не му отвърна. Тя гледаше скърцащата, мятаща са фигура и си мислеше, че всъщност не може да разбере какво й се върти в главата. Нещо — дали беше някакъв спомен? — нещо й нашепваше някакви думи, смисълът, на които тя не можеше да схване напълно.