През цялата сутрин скорецът седеше на комина на съседната къща и скърцаше безкрайната си песен. От време на време прелиташе през градината и поглеждаше през прозореца към Мери Попинз със светлите си, тревожни очи. Вятърът се въртеше и въртеше около къщата, и пееше, и плачеше. Часовете отлетяха и настъпи време за обяд. Но Мери Попинз все още сновеше из къщата нагоре-надолу като малко торнадо. Тя сложи пресни жълти нарциси в буркана за сладко на полицата, опъна покривалата на мебелите и изтупа завесите. Децата чувстваха, че стаята им направо трепери под силната й ръка.
— Тя никога няма да спре! — оплака се Майкъл на Джейн и добави още едно кубче към замъка.
В този момент Мери Попинз рязко спря, сякаш беше чула думите на Майкъл.
— Ето! — възкликна тя и огледа свършената работа. — Подредено е като за изложба. И се надявам да остане така!
След това свали от закачалката най-хубавото си синьо палто и го изчетка. Духна на копчетата и ги излъска, така че да блеснат. Закачи брошката си с вид на морска звезда на ревера. Тръсна черната си сламена шапка и оправи маргаритките върху нея. Така те щръкнаха прави като войничета. После свали широката си скърцаща престилка и сложи на талията си колана от змийска кожа, на който добре личеше надпис с големи змиевидни букви:
— Не си го носила от много дълго време — каза Майкъл, разглеждайки колана с интерес.
— Пазя го само за специални случаи — отвърна тя спокойно и закопча токата.
После взе чадъра си от ъгъла и излъска главата на папагала с пчелен восък. Сетне, с кротка усмивка, взе шивашкия метър от полицата над камината и го пусна в джоба на палтото си.
Джейн бързо вдигна глава. Някак си гледката на този поглъщащ джоб я обезпокои.
— Защо не си оставиш шивашкия метър тук? Мери Попинз, тук той е на съвсем безопасно място.
Настъпи пауза. Мери Попинз, изглежда, обмисляше въпроса.
— Имам си причини — каза най-накрая и надменно въздъхна.
— Но той винаги си е стоял на полицата над камината. Винаги, откакто ти се завърна.
— Но това не означава, че той винаги ще стои там. Каквото е хубаво в понеделник, не върви в петък — отвърна тя с превзетата си усмивка.
Джейн се обърна. Какво ли ставаше със сърчицето й! То изведнъж стана прекалено голямо за гръдния й кош.
— Чувствам се самотна — прошепна тя на Майкъл, като се стараеше да не го поглежда.
— Не може да бъдеш самотна, щом като аз съм тук! — той сложи последното си кубче върху покрива на замъка.
— Това е друг вид самота. Имам чувството, че ще загубя нещо.
— Може би някой зъб — каза той с интерес. — Пробвай дали не се клати някой!
Джейн цъкна отрицателно с език. Каквото и да беше това, което щеше да загуби, тя знаеше, че няма да е зъб.
— О, не ми достигна само едно кубче! — въздъхна Майкъл. — Всичко е готово, но няма комин!
Мери Попинз бързо прекоси стаята.
— Ето! Ето това ти трябва! — каза тя, наведе се и сложи едно домино на мястото, където трябваше да бъде коминът.
— Ура! Сега е напълно завършен! — извика той и погледна Мери Попинз щастливо. После забеляза, че тя е сложила кутийката с доминото до него. Като видя това, Майкъл се почувства малко притеснено.
— Имаш предвид… — каза той, преглъщайки, — имаш предвид… че можем да го задържим?
Той винаги бе искал това домино, но никога досега Мери Попинз не му разрешаваше да пипа личните й вещи. Какво ли означаваше това? Беше толкова необичайно за нея. Изведнъж, когато тя му кимна, него също го бодна усещането за самота.
— Ох! — изохка уплашено Майкъл. — Нещо не е наред ли, Мери Попинз? Какво е станало?
— Лошо! — очите й блеснаха сърдито. — Аз ти подарявам чудесен приличен подарък и ето какво получавам за благодарност! Това е лошо наистина! Ще знам за в бъдеще.
Той се затича към нея развълнувано й грабна ръката й.
— О, Мери Попинз! Нямах предвид това! Аз… ти благодаря. Просто внезапно ми дойде на ум…
— Тези мисли ще ти докарат беля някой хубав ден. Запомни думите ми — изсумтя тя. — А сега, ако обичате, всички си хващайте шапките! Отиваме на разходка, на люлките.
Този познат неин поглед стопи тяхното безпокойство. Сега тя вече приличаше на самата себе си и децата си помислиха, че наистина няма нищо необичайно. Те литнаха да се приготвят за разходка. Крещяха и се смееха, дори ритнаха замъка в бързината.
Тънките пролетни слънчеви лъчи осветяваха парка, когато те с бърза крачка тръгнаха по алеята. Сутрешната сивота беше изчезнала и вятърът вече не ревеше толкова зловещо. Нещо като зелен дим беше обгърнало черешовите дървета там, където бяха напъпили малките зелени листенца. Във въздуха се носеше аромат на иглики, а птичките репетираха летните си песни.