— Аз ще стигна пръв люлките! — извика Майкъл.
— Само ние ще сме на люлките! — възкликна Джейн, защото при люлките нямаше други деца. И петте висяха празни и ги чакаха.
Набързо те си разпределиха местата. Джейн и Майкъл, Джон и Барбара заеха собствени люлки.
Анабел, която изглеждаше като бяло вълнено яйчице, делеше една люлка с Мери Попинз.
— А сега — едно, две, три-и! — извика силно Майкъл и люлките се разлюляха. В началото те се движеха бавно и меко, а после, когато децата поработиха с краката си, доста се засилиха.
Изпънатите въжета пружинираха в ръцете им, дървените седалки поскърцваха. По-високо и по-високо излитаха децата и хвърчаха като птички в нежните слънчеви лъчи.
Вдигаха се високо с глава, обърната към небето, и пак се връщаха надолу към земята. Струваше им се, че дърветата постилат клоните си под тях, а покривите на къщите им кимат и се покланят.
— То е като летенето! — извика Джейн щастливо, когато земята се обръщаше под краката й. Тя погледна Майкъл. Косата му се развяваше във всички посоки, докато се рееше във въздуха. Близнаците цвъртяха като възбудени мишки. А сред тях, с горделива осанка, се люлееше напред-назад Мери Попинз. С едната си ръка придържаше Анабел на коляното си, а с другата стискаше чадъра си. Тя изхвърчаше нагоре и нагоре, додето черната й сламена шапка се появи над дърветата, после се спускаше надолу и тогава тесните носове на черните й обувки сочеха ливадата. При всеки замах на люлката в очите й пламваха радостни искрици. Джейн никога не ги бе виждала толкова сини, сини като безкрайната небесна синева. Очите й сякаш гледаха над дърветата и къщите, над морета и планини, над самия край на земята.
Петте люлки стенеха заедно, следобедното слънце клонеше към залез, а паркът вече изглеждаше посивял, когато изникваше под краката им. Джейн и Майкъл не обръщаха внимание. Те бяха погълнати от този сън с Мери Попинз, сън, който ги носеше нагоре-надолу между земята и небето, поклащаше, опияняваше, омайваше и който сякаш никога нямаше да свърши.
Но, разбира се, той свърши. Слънцето залезе, а заедно с него сънят. Когато последните лъчи огряваха парка, Мери Попинз стъпи на земята и люлката й рязко спря.
— Време е да тръгваме — каза тя спокойно. И понеже в гласа й този път нямаше напрежение, те спряха своите люлки незабавно и се подчиниха без възражения. Бебешката количка изскърца както обикновено, когато Мери Попинз сложи там близнаците и Анабел. Джейн и Майкъл тръгнаха бавно след нея. Земята все още се поклащаше под краката им. Те бяха щастливи, спокойни и мълчаливи.
Скръц, скръц — скърцаше количката по пътя. Трак, трак — тракаха токчетата на Мери Попинз. Майкъл погледна как последните лъчи погалиха бледите зелени листенца на черешовите дървета.
— Струва ми се — каза той замечтано на Джейн, — че Нели-Рубина е била тук.
— Днес тука, утре не — това съм аз! — извика тъничко гласче.
Те се обърнаха и видяха самата Нели-Рубина, търкаляща своя дървен диск. След нея идваше търкалящата се фигура на стария чичо Доджър.
— Колко хубаво се потъркалях! — възкликна Нели-Рубина. — Търсих ви навсякъде — задъхваше се тя. — Как сте всички вие? Надявам се, че сте добре! Исках да ви видя, скъпа мис Попинз, за да ви дам…
— А също и… — каза чичо Доджър бързо, — да ви пожелаем много приятни…
— Чичо Доджър — прекъсна го Нели-Рубина предупредително.
— О, извинявай! Моля те за извинение, скъпа! — веднага се извини старият човек.
— Просто нещичко, което да ви напомня за нас — продължаваше Нели-Рубина. По дървеното й лице се разля усмивка. После разтърси дървената си ръчичка и пъхна нещо малко и бяло в ръката на Мери Попинз.
Децата се стълпиха да го погледнат.
— Това е меденка! — възкликна Майкъл.
Джейн разглеждаше буквите на залязващата светлина и прочете:
— Значи си тръгваш, Нели-Рубина?
— О, Боже, да! Тази вечер — Нели-Рубина звънко се разсмя и погледна Мери Попинз.
— Можеш да си го запазиш, Мери Попинз, за да го изядеш по пътя — чичо Доджър кимна към меденката.
— Чичо Доджър! — възкликна Нели-Рубина.
— О, Боже! Боже! Пак ли казах глупост? Твърде съм стар, това е истината, скъпа моя! Извинявай, моля ти се!
— Е, това е много мило от ваша страна! — каза Мери Попинз учтиво. По усмивката й личеше, че е доволна. После мушна меденката в джоба си и бутна количката.