— Чудесна нощ за плаване! Ето за какво е хубава! — ревеше Адмирал Бум гръмогласно. Той вървеше между дърветата към тях и пееше:
— Здравейте, дръвници! Вдигайте платната! Вдигайте котва и да тръгваме! Защото аз съм на път за… Охо! Да пресека широката Мисури! — той издуха носа си, като че надуваше ерихонската тръба и погледна Мери Попинз.
— Всички ли са на борда? — попита с дрезгав глас и сложи ръка на рамото й.
— Всички са на борда, сър! — докладва тя стегнато като дисциплиниран матрос и го погледна дяволито.
— Хр-р-м-м! Е…
Пропя той почти нежно.
— Кълна се в левия и десния борд! Кълна се в рапаните и мидите! Не можеш да причиниш такова нещо на един моряк!
— Балони, балони! — дочу се писклив глас, когато една малка фигурка профуча покрай тях и събори шапката на адмирала.
Това беше Жената с Балоните. Едно малко балонче изхвръкна и понесе жената, която не изпускаше края на конеца му, и я завлече в сенките на дърветата.
— Довиждане, довиждане, мое скъпо Патенце! — викаше тя, изчезвайки.
— Ето я как хвърчи, като снопче светлина! — възкликна Джейн.
— Да, поне със сигурност не е влачещ се охлюв, като някои хора, които бих могла да спомена! Хайде де, вървете! — каза Мери Попинз, — нямам цяла нощ за губене!
— И аз мисля, че нямаш! — ухили се мисис Кори.
Те тръгнаха. За пръв път децата с готовност изпълняваха това, което Мери Попинз им казваше. Сложиха ръцете си на количката до нейните пръсти в черни ръкавици. Синята мъгла ги обгръщаше като река, а те бързаха заедно с бъбривата групичка. Стигнаха вече до портите на парка. Тъмната алея се разпростираше пред тях, а от другия й край се чуваше музика.
Джейн и Майкъл се спогледаха.
— Какво ли беше това? — казваха приповдигнатите им вежди. Искаха да останат с Мери Попинз, но също така искаха да разберат какво става. Любопитството им ги надви. За миг погледнаха тъмната й синя фигура и хукнаха да тичат.
— О, виж! — възкликна Джейн, когато достигна портала. — Това е мистър Туигли със своята латерна!
Това наистина беше мистър Туигли, който изкарваше хубава сладка музика от музикалната си кутия, като деловито въртеше дръжката. Зад него стоеше малка ярка фигурка, която им беше бегло позната.
— Имаме в момента захарни с мента! — казваше тя весело на мистър Туигли, когато децата прекосяваха пътя. Тогава те разбраха коя беше тя.
Мисис Калико пееше жизнерадостно и им махаше с ръка.
— Деца! Ако обичате! Бихте ли си помръднали малко краката! Стъпили сте върху моите рози!
Бърт Кибритопродавача клечеше на земята точно пред портала. Рисуваше на асфалта с цветни тебешири грамаден букет цветя. Елън и Полицая го наблюдаваха. Мис Ларк и кучетата й слушаха музиката, застанали пред вратата на къщата си.
— Изчакайте една минутка — извика тя на мистър Туигли, — само да се кача и да ви донеса един шилинг!
Мистър Туигли се усмихна с лъчезарната си усмивка и поклати глава.
— Не се притеснявайте, госпожо! — успокои той мис Ларк. — Шилингите не ми вършат работа. Аз правя това от любов — децата забелязаха как мистър Туигли си размени поглед с Мери Попинз, когато тя излизаше от парка. Той завъртя дръжката с все сила и музиката стана по-силна и по-бърза.
— Още една незабравка и картината ще е готова! — промърмори Кибритопродавача и добави още едно цветенце към букета.
— Колко изящно, Бърт! — възхити се Мери Попинз. Тя беше добутала количката до него и с удоволствие разглеждаше картината.
Той скочи на крака, грабна букета от паважа и го бутна в ръцете й.
— Те са твои, Мери — каза срамежливо. — Нарисувах ги за теб!
— Наистина ли, Бърт? — усмихна се тя. — Просто не знам как да ти благодаря! — тя скри изчервеното си лице зад цветята, а децата усетиха аромата на розите.
Кибритопродавача гледаше светещите очи на Мери Попинз и се усмихваше с любов.
— Тази вечер, нали, Мери? — промълви той.
— Да, Бърт — кимна тя и му подаде ръка. Кибритопродавача я погледна тъжно, после се наведе и я целуна.
— Довиждане, Мери — прошепна той.
А тя отвърна меко:
— Довиждане, Бърт!
— Какво става тази вечер? — попита Майкъл. — Човек би могъл да помисли, че преди не е имало нощи и затова всички така се суетят.