— Сбогом, Мери Попинз! — извикаха танцьорите, когато тя се спря за момент на входната врата.
Тя погледна през рамо и кимна. Латерната изсвири последните акорди и входната врата се затвори след Мери Попинз.
Джейн потрепери, когато музиката спря. Незнайно защо тя се почувства самотна, но може би причината за това беше студът.
Майкъл по-старателно зави близнаците.
— Ще изчакаме всички хора да си тръгнат и тогава ще се приберем.
Тя се обърна и огледа танцуващите. Те стояха неподвижни на тротоара и изглежда чакаха нещо. Защото всяко лице гледаше нагоре към номер седемнадесет.
— Какво ли гледат? — попита Майкъл и също погледна нагоре.
В прозорците на детската стая светна и една тъмна фигура се задвижи из нея. Децата знаеха, че това е Мери Попинз, която пали камината за вечерта. Изведнъж светнаха пламъците. Блестяха в стъклата на прозорците и осветиха тъмната градина. По-високо и по-високо се вдигаха езиците им. По-ярко и по-ярко засветиха прозорците. Внезапно те видяха детската стая, отразена върху къщата на мис Ларк. Тя светеше високо над градината заедно с искрящия огън, полицата над камината, старото кресло и…
— Вратата! Вратата! — разнесе се вик от тълпата на улицата.
— Каква врата? — Джейн и Майкъл се спогледаха. И едва тогава изведнъж разбраха всичко!
— О, Майкъл! Не приятелите й заминават! — извика Джейн отчаяно. — Това е… О, бързо, бързо! Трябва да я намерим!
Те грабнаха близнаците с треперещи ръце и прехвърчаха през градинската портичка. Задъхвайки се от безпокойство, притичаха по пътечката през градината. Минаха през предната врата, хукнаха нагоре по стълбите и се озоваха в детската стая.
На лицата им се изписа отчаяние, когато те огледаха стаята, защото всичко беше тихо и мирно, както винаги си е било. Огънят си пукаше в камината, Анабел тихо гукаше, уютно увита в креватчето си. Кубчетата, които децата бяха използвали тази сутрин, за да строят замък, бяха прилежно подредени в ъгъла. До тях беше безценната кутийка с доминото на Мери Попинз.
— О! — задъхваха се те, учудени и объркани от това, че всичко си е същото.
Всичко? Не! Едно нещо липсваше.
— Походното легло! — възкликна Майкъл. — Няма го! Тогава къде е… Къде е Мери Попинз?
Той се мяташе из детската стая и я зовеше по име. Изтича да провери в банята, после на стълбището и отново се върна в детската.
— Мери Попинз! Мери Попинз! Мери Попинз!
Джейн премести погледа си от огъня към прозореца и изпищя.
— О, Майкъл, Майкъл! Ето я! Ето я и Другата Врата!
Той проследи линията на сочещия й пръст и устата му широко се отвори от изумление.
Защото там, на външната страна на прозореца, светеше още една детска стая. Тя се разпростираше от номер седемнадесет чак до стената на къщата на мис Ларк. Всичко в истинската детска стая се отразяваше в блестящия прозорец. Там беше и светлото креватче на Анабел, и масичката, направена от светлина. Там беше и огънят в камината, и най-накрая, там беше Другата Врата, абсолютно същата, като тази зад тях. Тя блестеше като блокче светлина от другата страна на градината, зад нея бяха техните собствени отражения, а към нея по въздушния под се движеше фигурата на Мери Попинз. Тя държеше пътната си чанта в ръка, а цветята от Кибритопродавача и папагалския чадър стискаше под мишницата си. Мери Попинз премина през отражението на детската стая, покрай светещото отражение на всичките познати неща. Когато вървеше, маргаритките кимаха в короната на черната й сламена шапка.
Силен вик разкъса гърлото на Майкъл и той се втурна към прозореца.
— Мери Попинз! — извика той. — Върни се! Върни се!
Зад него близнаците започнаха да хленчат.
— О, моля те, Мери Попинз, върни се при нас! — плачеше Джейн на диванчето до прозореца.
Но Мери Попинз не обръщаше внимание. Тя с бърза крачка се отправи към светещата във въздуха врата.
— По този начин тя няма да стигне никъде — каза Майкъл. — Тази врата ще я заведе само до стената на мис Ларк.
Но още докато казваше това, Мери Попинз стигна Другата Врата и я отвори широко. Децата ахнаха от учудване. Защото стената, която те очакваха да видят, беше напълно изчезнала. Зад изправената синя фигура на Мери Попинз нямаше нищо, освен небе и тъмна нощ.
— Върни се, Мери Попинз! — виеха децата всички заедно, напълно отчаяни.
Тя сякаш ги беше чула, защото се спря за момент с единия крак на прага. Морската звезда на ревера й проблесна, когато тя хвърли последен поглед към детската стая. Усмихна се на четирите тъжни деца и помаха с букета си. После отвори папагалския си чадър и стъпи навън в нощта.