Чадърът се люшна за момент и светлината от огъня го освети напълно, когато той започна да се рее във въздуха. После, с тласък, сякаш се радваше, че е свободен, литна нагоре в небето. Нагоре и нагоре, покрай върховете на дърветата, отиваше с него Мери Попинз, здраво хванала се за папагалската дръжка. Латерната засвири чудесна музика, силна, горда и победоносна, като сватбен марш.
А в детската стая големият огън заглъхна и се стопи в червени въглени. Пламъците си отидоха, а с тях си отиде и блестящата друга стая. Скоро не се виждаше нищо друго, освен черешовите дървета, които се поклащаха на вятъра, и голата тухлена стена на къщата на мис Ларк.
Но над покрива се появи ярка фигура, която с всяка минута се издигаше все по-високо. Изглежда, тя беше събрала в себе си всичките искри и светлината на огъня, защото светеше като малко зрънце светлина в черното мразовито небе.
Седнали на диванчето до прозореца, децата я наблюдаваха, подпрели главите си с ръце. В сърцата си чувстваха тежест, но дори не се опитваха да си я обяснят, защото знаеха, че има много неща, отнасящи се до Мери Попинз, които са просто необясними. Никой не знаеше откъде е дошла и никой не можеше да отгатне къде отива. Децата бяха сигурни само за едно нещо — че тя беше изпълнила обещанието си. Тя беше останала с тях, докато Вратата се отвори, и когато това стана, тя ги напусна. Те не знаеха дали някога пак ще видят стройната й фигура.
Майкъл протегна ръка към кутийката с доминото. Сложи я на перваза до Джейн. И те заедно я държаха, докато гледаха чадъра, плуващ нагоре в небето.
В този момент влезе мисис Банкс.
— Защо седите тук сами, миличките ми? — възкликна тя и светна лампата. — А къде е Мери Попинз? — попита и огледа стаята.
— Тя си е тръгнала, госпожо! — чу се негодуващ глас и мисис Брил се появи на стълбището.
Лицето на мисис Банкс изглеждаше стреснато.
— Какво имаш предвид? — попита тя с безпокойство.
— Ами… то стана така… — започна мисис Брил, — аз слушах латерната, която свири долу на улицата, когато видях празната количка и Кибритопродавача да приближават към вратата. Ало, казвам, къде е оная Мери Попинз? А той ми отговори, че пак си е тръгнала. Хоп, троп, и пак я няма! Дори бележка не е оставила!
— О, какво ще правя сега! — тръшкаше се мисис Банкс, отпуснала се в старото кресло.
— Какво ще правиш ли? Ще дойдеш да танцуваш с мен! — чу се гласът на мистър Банкс, който се качваше по стълбите.
— Не ставай глупав, Джордж! Случи се нещо. Мери Попинз пак си е тръгнала — по лицето на мисис Банкс се четеше тревога. — О, Джордж, Джордж! Моля те, изслушай ме! — хлипаше тя и чупеше ръце.
Мистър Банкс не й обръщаше внимание. Той валсираше и валсираше из стаята, хванал краищата на палтото си.
— Не мога. Долу една латерна свири „Синият Дунав“. Тарам-тарам-тарам-пам-пам! Де-ди-де-дам-дам!
И той издърпа мисис Банкс от креслото и двамата завалсираха, тананикайки страстно. Накрая уморени се срутиха на диванчето между децата си, които още гледаха през прозореца.
— Но, Джордж, това е сериозно — полуплачейки, полусмеейки се, се опитваше да убеди съпруга си мисис Банкс. Тя оправи разпиляната си коса.
— Виждам нещо много по-сериозно! — възкликна той, гледайки през прозореца на детската стая. — Падаща звезда! Вижте я! Деца, пожелайте си нещо!
Далече в небето проблясваше една искрица, проправяйки си път в тъмнината. Гледайки я, сърцата на всички се изпълниха с умиление. Долу на улицата музиката беше спряла и танцьорите стояха и гледаха, хванати ръка за ръка.
— Любов моя! — нежно каза мистър Банкс и докосна лицето на мисис Банкс. Те се прегърнаха и си пожелаха нещо на звездата.
Джейн и Майкъл затаиха дъх, изпълнени със сладостно чувство. И това, което си пожелаха, беше цял живот да помнят Мери Попинз. Къде и Как, и Кога, и Защо — това нямаше нищо общо с тях. Знаеха, че доколкото тези въпроси бяха свързани с Мери Попинз, те нямаха отговор. Ярката фигурка, движеща се бързо във въздуха над тях, щеше завинаги да запази тайната си. Но и през летните дни, които щяха да дойдат, и през дългите зимни вечери, те щяха да помнят Мери Попинз и да обмислят всичко, което им беше казала. Дъждът и слънцето щяха да им напомнят за нея, както и птиците, и дивите зверове, и сменящите се сезони. Самата Мери Попинз беше отлетяла, но даровете, които беше оставила, щяха да останат завинаги.
— Никога не ще те забравим, Мери Попинз! — въздъхнаха децата, гледайки небето.
Нейната ярка фигурка спря полета си за момент и помаха в отговор. После тъмнината я загърна с крилото си и я скри от погледите им.
— Изчезна! — каза мистър Банкс с въздишка, дръпна пердетата на прозореца и заведе всички до камината…