Сега тя беше отново при тях и си беше същата, както винаги. Ето я, снове из детската стая толкова спокойно, сякаш никога не я е напускала. Мислите на Майкъл изникваха като балончета въздух в чаша газирана вода, и преди да успее да ги спре, те вече се пукваха:
— О-о-о! Мери Попинз! — възкликна той. — Беше просто ужасно без теб!
Устните й се разтегнаха. Сякаш щяха да се усмихнат, но явно си промениха намерението.
— По-скоро вие сте били ужасни. Тази къща прилича на мечешка бърлога. Чудя се, как въобще е останал някой тук!
— Но ти ще останеш, нали? — замоли я Майкъл.
— Ще бъдем много добри, направо златни, само и само да останеш! — тържествено обеща Джейн.
Мери Попинз спокойно поглеждаше ту едното, ту другото дете, сякаш виждаше направо в сърцата им и разбираше всичко.
— Ще остана — отвърна тя след кратка пауза. — Ще остана, докато се отвори Вратата — казвайки това, тя гледаше замечтано вратата на детската стая.
Джейн подскочи от уплаха.
— О, не, Мери Попинз! — проплака тя. — Тази врата непрекъснато се отваря!
Мери Попинз я погледна особено.
— Имах предвид Другата Врата — каза тя, като закопчаваше нощницата си.
— Какво ли има предвид? — прошепна Джейн на Майкъл.
— Знам какво иска да каже — отговори той дълбокомислено. — Няма никаква Друга Врата. А врата, която не съществува, не може да бъде отворена. Така че тя ще си остане с нас завинаги — той дори се усмихна при мисълта за такова щастие.
Джейн обаче не беше сигурна. „Чудя се…“ — си мислеше тя, но Майкъл я прекъсна с весело бъбрене.
— Радвам се, че се ръкувахме с Коминочистача — каза той, — това ни донесе страхотен късмет. Може би другият път ще почисти комина на детската, и ще се ръкува и с теб, Мери Попинз!
— Пфу! — отговори тя и си вирна носа. — Благодаря, но нямам нужда от никакъв късмет!
— Да — каза Майкъл, — предполагам, че нямаш. Всеки, който може да се появи от ракета, както ти направи това тази вечер, трябва да е роден под щастлива звезда. Имам предвид, ъ-ъ-ъ, но ти не ме гледаш!
Майкъл замлъкна, защото Мери Попинз се беше втренчила в него толкова странно, че той дори потрепери. Тя стоеше до него, облечена с вълнената си нощница и го гледаше смразяващо.
— Добре ли чух? — запита тя с леден тон. — Наистина ли чух как споменаваш мен във връзка с някаква ракета? — тя произнесе думата ракета по такъв начин, че тя прозвуча наистина шокиращо.
Уплашен, Майкъл се огледа наоколо. Но никаква подкрепа не идваше от страна на другите деца. Разбра, че ще трябва да мине сам през това изпитание.
— Но ти наистина го направи, Мери Попинз! — протестираше той. — Ракетата изпука, и… ти се спусна надолу от небето!
Мери Попинз се приближаваше бавно към него и ставаше все по-голяма и по-голяма, сякаш наистина се увеличаваше.
— Изпука? — повтори тя побесняла. — Аз съм изпукала и съм се появила от ракета?
Той се сви бързо и се притисна към възглавницата си.
— Е, добре де, поне така изглеждаше, нали, Джейн?
— Ш-ш-ш! — изшътка Джейн и поклати глава. Тя знаеше, че тези спорове не водят към добро.
— Трябваше да ти го кажа, Мери Попинз! Ние те видяхме! — скимтеше Майкъл. — И ако това не беше ти, тогава какво беше това? Нали нямаше никакви звезди!
— Изпукала! — каза Мери Попинз отново. — Появила съм се от ракета с пукане! Много пъти си ме обиждал, Майкъл Банкс, но това надхвърля всички граници! Само да чуя още нещо за пукотевици или ракети и… — тя не му каза какво ще направи тогава, но той си знаеше, че при всички положения ще е нещо ужасно.
— Пи-и-у-у-у! Пи-и-и-у-у! — чу се тънко гласче. Старият скорец кацна на перваза на прозореца и възбудено запляска с крилца.
Мери Попинз подскочи към него.
— Махай се, нещастнико! — каза ядосано тя.
Скорецът отлетя, а тя загаси светлината и се хвърли на леглото си. Чуваше се как сърдито си мърмореше: „Пукотевици!“, докато се завиваше.
Тишината надвисна като облак. После от леглото на Джейн се чу възможно най-тихият шепот.
— Майкъл! — каза тя тихичко.
Той седна на леглото си също толкова тихо и погледна в посоката, в която сочеше пръстът на Джейн.
От ъгъла до камината се просмукваше слаба светлина. Те видяха, че сгъвките на чадъра с папагалска глава на дръжката са изпъстрени с разноцветни звезди. Същите звезди, като тези, които се изсипват по небето, когато пускаш ракети.
Очите им щяха да изскочат от учудване, когато видяха как папагалът си навежда главата. После той започна да вади с човката си звездите от копринените сгъвки, и, една по една, да ги хвърля на пода. Те просветваха там за миг или два, в сребърно и златно, после угасваха и изчезваха. Накрая папагалът си изправи главата и отново се превърна в чадъра на Мери Попинз, който си стоеше спокойно в ъгъла на стаята.