Децата се спогледаха и се усмихнаха, но не казаха нищо. Те можеха само да се чудят и да си мълчат. Те разбираха, че просто няма достатъчно думи, за да се обяснят чудесата, които се случваха с Мери Попинз.
— Тик-так! — тракаше часовникът на полицата. — Заспивайте деца! Тик-так-тик-так…
Те затвориха очите си, а часовникът тиктакаше в такт с дишането им…
Мистър Банкс седеше в кабинета си и дремеше с вестник на лицето. Мисис Банкс зашиваше нови черни копчета на старото му палто.
— Все още ли си мислиш какво би могъл да направиш, ако не се беше оженил? — го попита тя.
— Ъ-ъ-ъ, какво? — събуди се мистър Банкс. — А, не. Имах твърде много проблеми. Пък сега, щом като Мери Попинз се завърна, вече няма да има за какво да мисля.
— Добре — каза мисис Банкс, — а пък аз ще го науча този Робъртсън Ай.
— На какво ще го научиш? — попита мистър Банкс сънливо.
— Да не ти дава една черна и една кафява обувка, разбира се.
— О, не прави нищо подобно — възрази мистър Банкс. — Комбинацията страшно се хареса в офиса. За в бъдеще винаги ще ги нося по този начин.
— Наистина ли? — каза мисис Банкс, усмихвайки се щастливо. Като цяло, тя се радваше, че мистър Банкс се е оженил. А сега, откакто Мери Попинз се бе завърнала, можеше да му го казва много по-често…
На долния етаж, в кухнята, седеше мисис Брил. Полицаят току-що беше изпратил Елън до вкъщи, и беше останал за чаша чай…
— Тази Мери Попинз! — казваше той, като сърбаше шумно. — Днес я има — утре я няма, точно като някоя комета е.
— О, не казвай това! — каза Елън, подсмърчайки. — Надявам се, че е дошла, за да остане тук задълго!
— Може би ще остане — Полицая й подаде носна кърпичка. — Никой не знае със сигурност.
— Ех, и аз се надявам да стане така — въздъхна мисис Брил. — Тази къща е за чудо и приказ, когато Мери Попинз е тук.
— Аз също се надявам на това. Имам нужда от почивка — каза Робъртсън Ай на метлите. Сгуши се по-удобно в шала на мисис Банкс и отново заспа.
Но на какво се надяваше Мери Попинз — никой не знаеше. Защото, както всички знаят, Мери Попинз никога не казваше нищо на никого…
Втора глава
Желанията на мистър Туигли
— Хайде де, Мери Попинз! — каза Майкъл нетърпеливо, разхождайки се нагоре-надолу по тротоара.
Мери Попинз не му обърна никакво внимание. Тя стоеше на улицата и се наслаждаваше на отражението си в месинговата табелка на портата на доктор Симпсън.
— Изглеждаш много спретната! — увери я Джейн.
— Спретната! — изсумтя Мери Попинз. — Спретната, с новата си черна шапка със синя панделка? Как така спретната! Красива — промърмори тя, — би било по-близко до истината!
В този приятен майски следобед бяха тръгнали да намерят мистър Туигли. Пианото в гостната се беше разстроило и мисис Банкс беше помолила Мери Попинз да намери акордьор.
— Мога да препоръчам братовчед си, госпожо, казва се мистър Туигли. Живее на три пресечки от тук — съобщи Мери Попинз.
Когато мисис Банкс каза, че никога не е чувала за него, Мери Попинз с обичайното си сумтене припомни, че нейните роднини са само сред най-отбраното общество.
И сега Джейн и Майкъл, които вече се бяха срещали с двама от роднините й, се чудеха какъв ли ще е мистър Туигли.
— Мисля, че ще е висок и слаб като мистър Търви — каза Майкъл.
— А пък аз мисля, че ще е нисък и дебел като мистър Уиг — възрази Джейн.
— Никога не съм виждала друга такава двойка мислители! — каза Мери Попинз. — Ще си изтощите мозъците. Свийте тук, ако обичате!
Те свиха зад ъгъла и се оказаха в една тясна уличка, оградена от двете страни с малки, старомодни къщички.
— Я-а! Коя е тази улица? Никога преди не съм я виждала! А пък съм идвала насам много пъти! — възкликна Джейн.
— Е, и? Аз пък какво съм ти виновна! — каза Мери Попинз натъртено. — Нали не смяташ, че аз съм я сложила тук!
— Не бих се учудил, ако си ти! — каза Майкъл, разглеждайки странните малки къщички. После добави с подкупваща усмивка: — Ти си толкова умна, че… нали разбираш?
— Хъм! — каза тя кисело през зъби и го погледна крадешком. — Колкото съм си умна — толкова. Във всеки случай, съм по-умна от теб! — тя с пуфтене ги поведе надолу по улицата и позвъни на вратата на една от къщите.
„Дзън!“ — звънна силно звънецът и в същия момент на горния етаж един прозорец се разтвори широко. Оттам се показа, като играчка на пружина, огромна глава на жена със събрана на кок коса.