— Ало, кой пък звъни сега? — извика някакъв груб глас.
После жената погледна надолу и забеляза Мери Попинз.
— А, ти ли си? — каза тя сърдито. — Е, може просто да се обърнеш и да си вървиш, откъдето и да си дошла. Той не е вкъщи! — тя затръшна прозореца и изчезна. Децата се почувстваха много разочаровани.
— Може би трябва да дойдем утре пак? — плахо предложи Джейн.
— Днес или никога. Това е девизът ми! — отсече Мери Попинз и позвъни отново.
Този път входната врата рязко се разтвори. Пред тях застана намръщената жена с кока на главата. Тя имаше големи черни обувки, престилка на сини и бели карета и черен шал на раменете си. Джейн и Майкъл си помислиха, че това е най-грозната жена, която са виждали някога. И почувстваха голямо съжаление към мистър Туигли.
— Какво, пак ли си ти? Нали ти казах, че него го няма. Щом казвам, значи наистина го няма. Да не се казвам Сара Кламп, ако не е така.
— Значи вие не сте мисис Туигли! — възкликна Майкъл с облекчение.
— Все още не! — отбеляза тя със злобна усмивка. — Но, чакайте! Веднага слезте долу всички! — викна тя, защото Мери Попинз, бърза като змийче, се беше промъкнала през вратата и теглеше децата след себе си нагоре по стълбите. — Ще ви съдя, да знаете! Нахлувате като вампири в дома на честна жена!
— Честна жена! — изсумтя Мери Попинз. — Ако ти си честна жена, то аз съм едногърба камила — измърмори тя и почука три пъти на вратата от дясната й страна.
— Кой е? — попита отвътре разтревожен глас.
Джейн и Майкъл тръпнеха в очакване. Може би мистър Туигли все пак си беше вкъщи?
— Аз съм, братовчеде Фред! Отключи вратата, моля те!
За момент всичко затихна. После се чу как някакъв ключ се завъртя в ключалката. Вратата се отвори и Мери Попинз, дърпайки децата след себе си, влезе бързо и заключи отвътре.
— Пусни ме да вляза, разбойнико! — ревеше отвън мисис Кламп и сърдито дърпаше дръжката.
Мери Попинз весело се засмя. Децата се огледаха. Намираха се в голямо таванско помещение, пълно с дъски, кутии с боя и шишенца с лепило. Навсякъде, където беше възможно, бяха разхвърляни музикални инструменти. В единия ъгъл имаше арфа, а в другия — комплект барабани. Тромпети и цигулки висяха от наклонените подпокривни греди, флейти и кларинети бяха складирани по рафтовете. Прашният дърводелски тезгях до прозореца беше затрупан с дърводелски инструменти. На края на тезгяха се виждаха малка полирана кутийка и още по-мъничка отвертка до нея.
В средата на стаята вниманието им привлякоха пет полузавършени музикални кутии. Те ярко се открояваха със свежите си, сочни цветове, а около тях с големи бели букви беше написано с тебешир:
Целият таван омайно миришеше на дървени стърготини, лепило и боя. Липсваше само едно нещо, и това беше… самият мистър Туигли.
— Ще ме пуснеш ли да вляза, или да повикам полиция? — крещеше мисис Кламп и удряше отново и отново по вратата. Мери Попинз не й обръщаше внимание и скоро мисис Кламп затропа надолу по стълбите, мърморейки през цялото време.
— Отиде ли си? — чу се тънко уплашено гласче.
— Тя слезе долу, а аз заключих вратата! А сега, Фред, ще ми кажеш ли какво си направил със себе си? — Мери Попинз нетърпеливо изсумтя.
— Бих искал, Мери! — пак изписука гласчето. Джейн и Майкъл оглеждаха прашния таван. Къде ли би могъл да се скрие мистър Туигли?
— О, Фред! Не ми казвай, че… Поискай отново, моля те, където и да си! Нямам цял ден за губене!
— Добре де! Идвам! Какво си се запритеснявала?
Цигулките изсвириха кратка мелодия. Тогава, някак си от въздуха — или поне така им изглеждаше на децата — се появиха два къси крака, облечени в чувалести панталони. Краката бяха последвани от тяло в стар редингот. Най-накрая се появи дълга бяла брада, сбръчкано лице с очила на носа и плешива глава с опушена шапчица.
— Всъщност, братовчеде Фред — каза Мери Попинз натъртено, — ти си достатъчно голям, за да се оправяш сам!
— Глупости, Мери — каза мистър Туигли с усмивка. — Никой никога не става достатъчно голям, за да се оправя сам! Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, млади човече — той погледна Майкъл и му намигна. Майкъл не се сдържа и също му намигна.
— Но къде се бяхте скрили — попита момчето. — Не може просто да се появите от въздуха.
— О, да, мога — каза мистър Туигли, — ако го пожелая! — добави той и оживено заподскача из стаята.
— Искате да кажете, че просто сте пожелали, и сте изчезнали?
Мистър Туигли погледна вратата и кимна.