Хари Стрийп никак не одобрява това. Първо ограничава Мерил да се среща с Майк само веднъж седмично. После – веднъж на две седмици. Настоява тя да излиза и с други момчета, тъй като е твърде млада да ходи сериозно с някого. Един ден на басейна Мерил печели състезание и когато излиза, Майк я целува по бузата. Господин Стрийп чува за това и наказва дъщеря си за публичната проява на привързаност.
Накрая изцяло я откъсва от Майк. Двамата се срещат тайно на горска пътека между къщите си, които са на 2 километра разстояние. Майк ѝ подарява любовно стихотворение. Очите на Мерил са зачервени от плач. Същата вечер се прибира и предупреждава баща си: "Ако не ми дадеш свобода сега, ще стана от онези момичета, които пощуряват, щом заминат в колеж". Той отстъпва.
В бележките си до Майк Мерил мечтае за съвместното им бъдеще. След гимназията ще се оженят и ще заживеят на далечен остров, ще влязат в Корпуса на мира и ще цивилизоват местните. После Мерил ще учи в колежа "Сара Лорънс" или може би в "Бард", а Майк ще завърши право и ще стане писател на половин ден. Ще спечели наградата "Пулицър". Тя ще приеме главна роля в пиеса на Бродуей и веднага ще стане богата и известна. Ще си купят вила на остров близо до Ница, естествено в ранноамерикански стил, и ще канят гости всеки уикенд. Господин Стрийп внимателно наблюдава Майк. Въпреки това Майк отбелязва: "Мерил, майка ѝ и братята ѝ постоянно се шегуваха помежду си. Подиграваха се, но по незлоблив начин. Помня, че си мислех: "Боже, на тях наистина им е приятно един с друг".
Майк и заниманията на мажоретка заемат голяма част от времето ѝ, но не са само те. Подтиквана от амбициозността на баща си, тя се занимава с цял куп извънкласни дейности. През първата година в гимназията е ковчежник на класа. Играе гимнастика и става секретар на Френския клуб. Оглавява дикторите, които сутрин обявяват обедното меню по радиоуредбата. Рисува за годишника на класа. Плува.
Междувременно продължава с пеенето. Участва в хора, чиито членове пеят на сцена в тържествени одежди. Една година на коледния концерт изпълнява соло от "Глория" на Вивалди в мола "Шорт Хилс". В изданието от 1965 на годишника на гимназията има нейна снимка с пуловер и преметната на една страна коса и с надпис: "Един глас, заслужаващ внимание".
Но Мерил не е уверена в певческите си способности. Признава на Майк, че смята гласа си за остър и писклив. Той го намира за прекрасен. Когато наближават дома ѝ, тя обявява присъствието си като вие: "Ооо-иии!!". Госпожица Либлинг би я убила. "Ако още веднъж чуя този фалцет, ще те удуша, скъпа Мерил!", вика майка ѝ и запушва ушите си.
Манията ѝ за активност я кара да се яви на прослушване през втората година в гимназията за "Музикантът". Гледала е Барбара Кук да играе библиотекарката Мериан на Бродуей. Сега изненадва половината училище, като печели ролята. Трети, който е първокурсник, играе нейния фъфлещ по-малък брат Уинтроп. Когато идва време за голямото представление, Мерил изпява "Лека нощ, мой Някой" с глас светъл и ефирен като воал. Признава на Майк, че той е "Някой". Дори учителят по химия започва да я нарича "пойна птичка". Следващия април изпълнява ролята на Дейзи Мей в Li'l Abner, като пее и танцува по къси панталони. Дни след спускането на завесата тя още сияе. "Почти всеки ден от последните два месеца беше "типичен ден" в Догпач, както се пее в арията – казва шестнайсетгодишната Мерил пред училищния вестник и добавя: – Много ми е трудно да престана да мисля за това." На следващата година играе Лори в "Оклахома!". Най-добрата ѝ приятелка Сю Кастрили също е в състава. Както и Трети. Докато играе ролите на тези изтънчени наивни момичета, тя не мисли за актьорската игра. "Мислех за пеенето – казва по-късно, – за показността, за танцуването."
Това е начин да се чувства обичана, нещо, което не е убедена, че е постигнала. "Мислех, че ако изглеждам хубава и постъпвам правилно, всички ще ме харесват – казва тя за тийнейджърското си аз, което по-късно ще изостави. – Имах само две приятелки в гимназията и едната ми беше братовчедка, така че не се брои. А имаше и ужасна конкуренция, основана на пубертетското съперничество за момчета. Заради това се чувствах ужасно нещастна. Всеки ден най-важното ми решение беше с какви дрехи да отида на училище. Беше абсурдно."