На излизане от киното с петнайсетгодишната си дъщеря писателката Барбара Гризути Харисън се чувства леко манипулирана. Защо аплодираме благородната саможертва на Тед Крамър, пита се тя, когато същото нещо просто се очаква от жените? Как Джоана успява да си намери работа за 31000 долара годишна заплата? Защо Тед да не може да наеме бавачка? И как да разбираме това неясно търсене на себеизява на Джоана? "Продължавам да мисля за Джоана – пише Харисън в списание "Ms.", знаменосеца на преобладаващия феминизъм. – Дали е навън или е пред портите на щастието, или е доволна от работата си, от любовника си и редките посещения при Били? Коя е Джоана и дали е прекарала осемнайсетте месеца в Калифорния напразно?"
Все повече журналисти, да не говорим за многобройните зрители на филма, си задават подобен въпрос: коя е Мерил Стрийп?
Ето няколко факта, които може би ще ви е интересно да знаете, ако сте "Тайм", "Пийпъл", "Воуг" или дори списание "Ms.": Мерил Стрийп си купува джинсите на ул. "Макдугъл". Една от любимите ѝ дрехи е хавайско сако, което има още от колежа. Пристрастена е към перлени обеци, яде ябълките на резенчета, сама изхвърля боклука си. Ако я потърсите по телефона, ще чуете записано съобщение, което гласи: "Здравейте... ако искате да оставите съобщение, моля, изчакайте сигнала, защото... не знам... иначе връзката прекъсва. Благодаря".
Обича да посещава художествени галерии. Обича да се вози в метрото. Смята, че всички политици трябва да ползват метрото и да бъдат принудени да се срещнат с "реалния живот". Говори без заобикалки за мъжките методи за контрацепция, защото много от приятелките ѝ имат проблем да забременеят след употребата на спирала и хапчета. За първи път търси адвокат и счетоводител. Както и бавачка на половин работен ден. Предпочита да се занимава с театър вместо с кино и се надява някой ден да играе Хамлет. Мечтата ѝ е да събере звездна шекспирова трупа, която ще играе в репертоарни театри из цялата страна с актьори като Ал Пачино, Робърт Де Ниро и Мери Бет Хърт. Джо Пап ще продуцира и ще ходят на не толкова лъскави места. Ако не сега, може би когато станат на петдесет и пет.
Не винаги получава каквото иска. Прави сондажи за "Евита" на Бродуей, защото "харизматичните лидери са много интересни", но е бременна и ролята печели Пати Лъпоун. Търсят я за римейк на "Пощальонът винаги звъни два пъти", но изискването е да се снима гола и когато пита дали Джак Никълсън е готов да покаже същото количество плът, ролята печели Джесика Ланг. Смята хората, които описват френските актриси като "мистериозни" и "секси", защото говорят с бебешки шепот, за "пълни идиоти". Обича Бет Дейвис и Розалинд Ръсел, Лина Вертмюлер и "Амаркорд". Възхищава се на Зиро Мостел, защото "би рискувал живота си в името на комедията." Мрази партита – най-скучното нещо на света е вечер в "Студио 54"33. Не одобрява последните модни тенденции и предпочита зелените каубойски ботуши, които съпругът ѝ ѝ подарява за Коледа.
Тя е, както казват някои журналисти, една от "антинаивните девойки", които тогава стават модерни в Холивуд. Като Фей Дънауей, но не толкова съблазнителна. Джейн Фонда, но не толкова самодоволна. Джил Клейбърг, но не толкова предразполагаща. Даян Кийтън, но не толкова невротична. Тя е спомен за Катрин Хепбърн или Карол Ломбард. Името ѝ звучи като "крясък на птица". Прилича на "заострена свещ", не на "ангел на фламандските майстори". Тя е копие на "Портрет на жена в жълто" на Алесо Балдовинети. Скулите ѝ са "изискани." Носът ѝ е "аристократичен". Дори няма дума за бледосиния цвят на очите ѝ, може би "мерилски"? Тя е "повече от едно красиво лице". Може да те накара да "се отъждествиш с Медея". По собствените си думи живее "в приказката за Пепеляшка". Изповядва философията "носи се по течението". Мрази горещините, които я карат да се чувства като сирене, оставено на слънце. Никога не е била по на юг от Александрия, Вирджиния.
В действителност няма представа защо на някого му пука откъде си купува джинсите или защо лицето ѝ се появява на кориците на "Парейд", "Плейгърл" и "Лейдис Хоум Джърнъл". "Прекалената публичност" в най-добрия случай я озадачава, а в най-лошия я дразни. "Известно време по кориците на списанията бяхме или аз, или Аятолахът", оплаква се тя две години по-късно в интервю именно за едно такова списание ("Тайм"). Може би още помни предупрежденията на Брустийн за холивудските "персони", но тя възприема известността като нежелан страничен ефект към своя занаят. Освен това за двамата с Дон става все по-трудно да посещават художествени галерии.