Друга част от нея се опитва да си пробие път навън. Следобед след училище тя се прибира у дома и пуска албумите на Барбара Стрейзънд, имитирайки всеки дъх, всяко кресчендо. Открива, че може да изрази не само чувствата в песента, но и другите емоции, които изпитва, онези, които не пасват на избраната от нея роля. Докато изрича баналността, че "хората, които се нуждаят от хора, са най-щастливи на света", иронията е очевидна: в училище е заобиколена от хора, но не се чувства щастлива. Чувства се фалшива. "Често успехът в една област пречи на успеха в друга – казва тя. – И наред с всеки мой външен избор, работех върху онова, което актьорите наричат "моето вътрешно приспособяване". Пригаждах естествения си темперамент, който беше и е склонен към известна авторитарност, малко догматичен, шумен (донякъде шумен), пълен с преценки и жизнерадост. А аз съзнателно култивирах мекота, благосклонност, безгрижна естествена привлекателност, дори срамежливост, ако щете, които бяха много, много, много, много ефективни при момчетата. Но момичетата не ми вярваха. Не ме харесваха, надушваха, че играя. И вероятно бяха прави. Но аз бях отдадена. Това в никакъв случай не беше цинично упражнение. Беше рудиментарно умение за ухажване и оцеляване, което развивах."
Майк Бут, изглежда, не забелязва това. "Леката неловкост", която е забелязал при запознанството им, е изчезнала и на нейно място идва "жизнерадостта", спомня си той. "Някак си тя бе станала още по-красива от предишната година." Мерил се заема с рисуване и му подарява свои карикатури, на повечето от които се подиграва със себе си. Представя се с космати ръце и издължен нос, пак с униформа на мажоретка, или като спасителка с изпъкнали мускули и мустаци. Нейната несигурност буквално моли да бъде забелязана, но Майк вижда само талант, който смята, че изцяло липсва у него. На седемнайсет той е посредствен спортист и още по-лош ученик. През май Майк води Мерил на бала във Флорам Парк. С белите си ръкавици и корсажа тя е "усмихнато видение от светлина", смята той. Срещат се вече повече от година. Същата година през август Майк я води на концерт на "Бийтълс" на стадион "Ший". Групата едва се чува от писъците. За щастие те знаят всички песни наизуст. Любимата им е "Ако се влюбя", която те наричат "нашата песен". Тя им казва нещо, което вече знаят: че любовта е повече от това да се държат за ръце.
Изправен срещу по-големи и по-лоши играчи от цял Ню Джърси, футболният отбор на гимназия "Бърнардс" е свикнал на унизителни загуби. Но първият мач за сезона през есента па 1965 г. срещу "Баунд Брук" е различен. Благодарение на великолепно пробягване на 50 ярда от първокурсник на име Брус Томсън (освободен от блокадата на противника от левия защитник Майк Бут), "Планинците" спечелват рядка победа. Майк вижда как Мерил крещи от радост край страничната линия в червенобялата си униформа на мажоретка.
Но вниманието на Мерил блуждае. Набелязала е Брус Томсън, донесъл на "Планинците" краткия миг слава. Брус е пясъчнорус широкоплещест хубавец със съответстващо голямо его. Приятелката му е капитан на цветната гвардия. Тя е последна година като Майк и е подозрителна към Мерил. Както и някои от другите момичета. Мерил е от тези, които получават каквото искат. А тя желае Брус.
Майк планира пътуване на юг с приятел, последна почивка преди широкият свят да ги погълне. Вечерта преди да заминат, той отива на един бал и вижда Мерил и Брус прегърнати. Може да вини само себе си. Преди две седмици е скъсал с Мерил. Не иска да бъде обвързан сега, когато има мимолетен шанс за свобода. Оставил е Мерил да му се изплъзне, може би завинаги. Няколко месеца по-късно постъпва в американската армия, в медицинския корпус.
През есента на последната година в гимназията Мерил е избрана за кралица на красотата. Никой не е изненадан. Дотогава тя е изградила коалиция от предпазливи почитатели: мажоретките, момичетата от хора, момчетата, които я карат да се смее и да гледа кокетно. "Ами добре – спомня си Деби, – знаем, че Мерил ще бъде избрана."
Пак тя.
Ето я на големия футболен мач срещу Дънелен, кралицата от последния клас на гимназия "Бърнардс". Брус Томсън е станал новият ѝ любим и двамата са хубава двойка: кралицата на красотата и футболната звезда, носителите на властта в гимназията. От платформата тя се взира надолу към поданиците си: жонглиращите с жезли и знамена, атлетите, клоуните на класа от задните редове, всички подредени според тийнейджърската йерархия. Планът, приведен в действие от деня, когато захвърля бабешките очила, е изпълнен. Осъществява го почти прекалено добре.
"През последната година в гимназията стигнах до етап, когато се слях с преобразеното си аз – спомня си тя. – Бях успяла да убедя себе си, че съм тази личност и че тя съм аз: хубава, талантлива, но не надменна. Момиче, което се смее на всяка глупост, казана от всяко момче, и което свежда поглед в подходящия момент и се сдържа, което се е научило да изчаква, когато момчетата доминират в разговора. Спомням си го съвсем ясно и личеше, че работи. Бях много по-недразнеща за момчетата отпреди. Харесваха ме повече и това ми допадаше. Беше съзнателно, но беше едновременно мотивирано и изцяло почувствано. Беше истинска актьорска игра."