Да можеше да погледне отвъд Бърнардсвил, училищните балове, помпоните и тиарите и "Лека нощ, мой Някой". На осемнайсет за първи път лети със самолет. Прелитайки над Бърнардсвил, тя поглежда надолу и вижда целия си живот: познатите улици, училището, дома си. Всичко това се побира в разстоянието между двата ѝ пръста. Осъзнава колко малък е дотогавашният ѝ свят.
В гимназията разполага само с една игра, затова играе нея. Годишникът на гимназия "Бърнардс" от 1967 разкрива колко ограничени са тогавашните възможности. Под всеки фризиран и сресан абитуриентски портрет описанията на възпитаниците звучат като колективните аспирации на едно поколение, наръчник за това какви би трябвало да бъдат младите мъже и жени. Между половете има дебела, непрекосима раница.
Само погледнете момчетата с техните пригладени с гел коси и спретнати сака: "Симпатичен куортърбек на нашия футболен отбор... голям спортист... обича да играе билярд... пристрастен към блондинки... обикновено го виждат с Барбара... запален мотоциклетист... обича коли и да ги ремонтира... обича драг състезания... обича американската история... спец по математика... бъдеще в музиката... бъдещ инженер... бъдещ математик... бъдещ архитект... копнее за военна кариера... с големи изгледи за успех...".
Сравнете момичетата, миниатюрни Дорис Дей с перлени огърлици: "Иска да стане медицинска сестра... капитан на отбора на мажоретките... без нея сладоледената къща ще фалира... блестяща брюнетка... красиви очи... Стив, Стив, Стив... обича да шие... изкусно жонглира с жезлите... магьосница на шевната машина... хубава усмивка... обича стенографията... бъдеща секретарка... бъдеща медицинска сестра... обича да се смее...".
Сред тези бъдещи архитекти и бъдещи секретарки окото едва различава Мери Луис Стрийп, която прекарва четири години в опити да се слее с останалите и успява. Под лъскавия ѝ портрет е следното спечелено с труд обобщение: "Привлекателна блондинка... жизнена мажоретка... нашата кралица на бала... много таланти... особено що се отнася до момчетата".
В югозападния край на Върмонт Мерил Стрийп седи пред строга администраторка в кабинета за прием на студенти в колежа "Бенингтън". Баща ѝ чака отвън.
– Кои книги прочетохте през лятото? – пита жената.
Мерил примигва. Книги? През лятото? Та тя е в отбора по плуване, за бога! Опитва се да си спомни: имаше един дъждовен ден в библиотеката, когато прочете една книга от кора до кора. Нещо за сънищата от Карл Джунг. Но когато казва името на автора, жената се сепва. "Моля ви! – изсумтява тя. – Юнг."
Мерил се сгърчва на стола си. Това е най-дългата книга, която някой от познатите ѝ е прочел през лятото – поне от всички от отбора по плуване – а тази жена ѝ се подиграва, че не е произнесла правилно името на автора?
Тя заварва баща си отвън. "Татко, заведи ме у дома." И си тръгват.
Може и да се е провалила в "Бенингтън". Има и други възможности. Според собствената си преценка е "добро момиче, хубаво, атлетично. Бях прочела може би седем книги за четирите години в гимназията. Четях списанията "Ню Йоркър" и "Седемнайсет", имах богат речник и никакво понятие от математика и природни науки. Умеех да имитирам говор, което ми осигури шестица по френски, без изобщо да знам граматиката. Не бях това, което бихте нарекли академичен тип".
И все пак знае, че иска нещо повече от училище за секретарки, към което се насочват Деби и други момичета. Обича езиците достатъчно, за да имитира малко френски. Може би ще стане преводач в ООН?
Оказва се, че строгото възпитание я води в Пъкипси. През есента на 1967 г. пътува 90 минути от Бърнардсвил за първия семестър в колежа "Васар".
И този път знае как да произнесе името на Карл Юнг.
ЮЛИЯ
Мотото на колежа "Васар" е "Чистота и мъдрост", макар отдавна да е изчезнало от емблемата на училището. Основан през 1861 г., "Васар" е първият от така наречените Седем сестри, учреден като колеж с мисията да осигурява хуманитарно образование за млади жени, равностойно на това, което "Харвард" или "Иейл" предлагат на младите мъже.