Избира да учи театър, английска литература и "просто така, без определена причина" италиански за начинаещи. Наоколо няма момчета, заради които да се конти или да се кара с други момичета. Мястото за хвърляне на хайвер – "където са момчетата" – е на един час път с автобус, което е достатъчно далеч, за да може най-после да си отдъхне. Момичетата стоят будни по цяла нощ, пушат цигари, спорят за феминизъм, расизъм и съзнание. Мерил чете "Душа върху лед", описанието на Елдридж Клийвър какво е да си чернокож и затворник в Америка – кой изобщо е чувал за фермите пантери в Бърнардсвил? Може да носи един и същи пуловер седмици наред, да прибира косата си в небрежен кок, да танцува турски танци в спалните. На никого не му пука. Поне веднъж женското приятелство е неопорочено от конкуренция и завист.
"Създадох няколко бързи, но доживотни и интересни приятелства – казва тя по-късно – и с тяхна помощ, извън всякаква конкуренция за момчета, умът ми се събуди. Изправих се, погледнах се отстрани и се преоткрих. Нямаше нужда да се преструвам. Можех да бъда глупава, страстна, агресивна, немарлива, открита, забавна и упорита и приятелите ми го позволяваха. Веднъж не мих косата си три седмици. Те ме приемаха като Бархетния заек7. Станах истинска вместо въображаем платнен заек." Не че момчетата са извън картината. Започва да се среща с първокурсник от "Йейл" на име Боб Леви, краен защитник на футболния отбор. Нарича го "новото ми нещо в "Йейл". Запознава ги съквартирантката ѝ чрез среща на сляпо. Тя го аплодира на футболни мачове, включително на позорния мач "Йейл" срещу "Харвард", завършил 29 на 29. (Томи Лий Джоунс е в противниковия отбор "Кримсън Гард"). През уикендите ходи на партита с Боб в клуба "Делта Капа Епсилон", където един от братството на Боб е Джордж Уокър Буш. В края на последната си година Буш се опитва да приобщи Боб към своето тайно общество "Череп и кости", но Боб отказва в полза на по-неформалия клуб "Елъхю". Мерил е дамата му на вечеря в "Елъхю" в неделните дни. Тя не говори много, все още несигурна за мястото на едно момиче в стария момчешки клуб.
Вкусът ѝ за мъжете не се е променил много от гимназията, но вече не ги смята за чак толкова важни. Във "Васар" има неписано правило: ако имаш уговорка с приятелка за уикенда, например концерт в Скинър Хол, плановете веднага се отменят, ако някое от момичетата има среща. Момчето е с предимство. "Помня, че когато бях втора година, някой повдигна въпроса, че това може би е грубо, странно и жестоко и че приятелките са не по-малко важни от момчетата – спомня си Мерил. – Това беше нова идея, напълно нова идея."
Реагира подчертано емоционално на изобразително изкуство, книги и музика. Един уикенд отива в Дартмът на концерт на Саймън и Гарфънкъл. Когато Гарфънкъл пее "За Емили, когато и да я намеря", тя е смаяна. Особено последния стих – простенатото обяснение в любов на Гарфънкъл – я вълнува по причини, които не успява да изрази. "Това е слабо казано – пише тя на Майк в писмо, придружено с хербаризиран оранжев лист от клен, – но някак, когато той изпя думите, изпитах прекрасното чувство, както когато някой пръв ти каже същото нещо. Не мога да разбера как може, след като е изпял песента, толкова много пъти да я направи толкова разтърсваща."
Това е урок по изпълнение. Урок по емоционална искреност.
Една вечер в общежитието седи в леглото и чете "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс. Когато стига до последната страница, тя затваря книгата, а думите още звънтят в ушите ѝ: "Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род"8.
Мерил решава, че преживява тежка "криза на идентичността". Излиза в коридора и пита едно момиче дали има температура, просто за да усети дланта на друг човек на челото си. Книгата я обърква, но по начин, който е непоносимо вълнуващ. Сега всичко друго ѝ се струва банално: безсмисленото дърдорене пред вратата ѝ, интелектуалните ѝ разговори с Боб. Тя иска нещо истинско, което да я удари в лицето и да я изтръгне от постоянното ѝ вторачване в себе си. Но кое е "истинско"? Какво се опитва да ѝ каже Джойс? Той сякаш я тласка нанякъде, където не е готова да отиде или не го желае.
Започва да пише писмо на Майк, който е толкова далеч: "Сега обаче съм склонна, може би заради разстоянието да превърна теб, "Майк", в онова, което се стремя да открия, или нещо, което представляваш за мен, нещо, което ценя повече от всичко. Толкова ми се иска да си тук винаги. Липсва ми присъствието ти, или поне думите ти. Джеймс Джойс наистина ме накара да полетя. Неговият "Портрет", нещо като автобиография, е толкова силно личен. Виждам там теб, себе си, всички. Толкова неща не разбирам в неговата творба". Завършва на италиански: Те aspetto е le tueparole come sempre.