Очаквам теб и думите ти както винаги.
В два след полунощ Майк Бут е събуден в казармата и му е заповядано да се яви по спешност. Бумтенето на спускащи се хеликоптери изтрива остатъците от съня. Виетконгците са нападнали база на брега и медиците изваждат окървавени войници един по един от хеликоптерите.
91-ва евакуационна болница в Туй Хоа обикновено лекува виетнамски цивилни, но когато се случва нещо такова, правят изключение. Майк тича между ранените редници и разрязва униформите им с ножици. Неколцина имат отчаяна нужда от турникети, може да загубят крайник, но това е единственият им шанс да оцелеят до сутринта. На другия ден девет американци са мъртви.
"Каква глупава война – разсъждава Майк. – Преди всичко изобщо не биваше да започва." Той не чака мобилизацията, нито я е избягвал като някои от приятелите си. Записва се доброволно с надеждата за голямо приключение. Подобно на мнозина в родината, има своите съмнения за войната, но решава, че ако стане медик, ще има с какво да се гордее при всички положения. След три месеца базисно обучение и три месеца медицинска подготовка е изпратен в Германия, където работи в диспансер и кара линейка.
Повечето момчета са доволни, че са разквартирувани в Германия, но Майк иска да бъде в центъра на събитията. Негов приятел моли да го прехвърлят във Виетнам и армията с готовност се отзовава. След цяла нощ наливане с бира Майк решава да стори същото. След две-три седмици получава заповед и отлита за въздушната база в Гуам.
Три пъти дневно Майк отива до разпределителния център, където като в игра на бинго извикват имена и служебни номера. "Редник Еди-кой-си, отиваш в да Нанг! Яви се при офицер Еди-кой-си." Когато изпращат някого на някое от "лошите места", другите му обръщат гръб, сякаш е болен. Майк се озовава в Туй Хоа: точно в центъра на събитията. От самолета той гледа надолу към виетнамския бряг: пищна джунгла и виеща се брегова ивица, чужда като марсиански пейзаж. Най-после ще получи своето приключение.
До болницата пътува в каросерията на камион, като смътно съзнава, че е мишена за снайпер. Когато стига до спалните помещения, оставя войнишката си торба на новото легло и отива да се срещне с другите мъже от частта. Отзад намира двайсет-трийсет момчета, които надуват магнетофона и пушат трева, сякаш утре никога няма да настъпи. Отвъд бодливата тел има артилерийска и транспортна част, после пясък и кактуси, докъдето поглед стига.
На следващия ден се явява в болницата, където има повече пациенти, отколкото легла. Започва да работи 12-часови смени, шест дни в седмицата. Вижда мъчителни ампутации, огнестрелни рани, наранявания от взрив, жени, деца, виетнамски войници. Някои имат изгаряния от напалм трета степен по цялото тяло. Ужасяващо е, но той се смята за късметлия. Ако беше изпратен на фронта като полеви лекар, щеше да е ходеща мишена.
През почивните дни пътува с камион до бедняшкия квартал, където има момичета и се намират стекове с цигари, натъпкани с марихуана. Майк обикаля провинцията и влиза в будистки храмове, където пие чай с монасите. Понякога с някой приятел наемат мотоциклети и карат в покрайнините на града, преодолявайки препятствия, като Стив Макуин. Други дни лежи в спалното помещение и чете книги от казармената библиотека. "Чувствах се пълен неудачник, задето съм във Виетнам – спомня си той, – но си казвах: поне ще чета, ще развивам ума си. Четях ужасно много философия и екзистенциализъм: Достоевски, Камю, Сартър. И много поезия – Бодлер, Рилке, Рембо, Йейтс. Книги за будизма и източната философия."
Знае, че пропуска много: колежа, рокендрола, дори антивоенните протести, за които чете по вестниците. Когато навършва двайсет, получава писмо от Мерил. Току-що е била в "Иейл" да чуе реч на писателя Уилям Манчестър. "Няма да пропадна на изпитите тук – пише тя. – Изобщо не е трудно. Четенето е фантастично. Прочетох Джойс, "Портрет на художника като млад", освен това много, много велик е Ричард Рубинстайн – "След Аушвиц".
Още в Бърнардсвил Майк винаги е разговарял с Мерил за книги. Но с всички тези задъхани разсъждения за Джойс, съквартирантки и Саймън и Гарфънкъл тя и домът му се струват още по-далечни. Чувствах се – спомня си той, – сякаш съм на другия край на света."