– Ти си добра! Добра си! – казва той на смаяната млада Бланш. Подава ѝ текст – Чети "Госпожица Юлия".
Тя поглежда към текста на шедьовъра на Аугуст Стриндберг от 1888 г.
Вярно, получавала е главни роли в мюзикълите в гимназията. Но това не е библиотекарката Мериан. Нищо в нейния опит не съответства на героинята на Стриндберг, измъчената шведска аристократка. Поне не в началото. Но докато Мерил чете, очите на Аткинсън се разширяват. Той вижда нещо в това подвижно 20-годишно момиче, нещо, което то още не е открило в себе си. Намерил е своята Госпожица Юлия.
Отива при шефа на катедрата Евърт Сприншорн и му казва, че иска да постави "Госпожица Юлия". Сприншорн отказва: "Не можеш да го направиш!". За разлика от Аткинсън, който е работещ режисьор, Сприншорн е академичен, при това капацитет по Стриндберг. На Аткипсън му предстои подновяване на договора и Сприншорн е сигурен, че се опитва да му се подмаже, като предлага пиеса на Стриндберг.
Но той знае, че няма да се получи. Преди всичко, заявява той на Аткинсън, героите са само трима. За да се ангажират повече студенти, трябва нещо с поне пет или шест роли. Освен това ролята е твърде трудна. Госпожица Юлия е психологическо минно поле, жена, която става жертва на предразсъдъците на своята класа и на огъня в сърцето си. Заигравайки се със собствения си авторитет, тя прелъстява – или е прелъстена от прислужника на баща си Жан. Госпожица Юлия е бунтарка, дама, любовница и объркана личност. И трябва да изнесе цялата пиеса. Коя студентка би се справила с това?
– Защо не дойдете на четенето довечера, да видим какво ще кажете? – моли Аткинсън.
Сприншорн се съгласява. Часове по-късно двамата с Аткинсън седят един до друг в студентската репетиционна зала и наблюдават Мерил Стрийп, която чете ролята на Госпожица Юлия. След десет минути Сприншорн се навежда към Аткинсън:
– Направете го.
Прожекторите осветяват кухнята на шведско провинциално имение. В една лятна нощ Госпожица Юлия предизвиква обичайния скандал на бал в съседско имение. Докато чака зад кулисите да излезе на сцената, Мерил наблюдава двамата актьори, изпълняващи ролите на слугата и готвачката, които клюкарстват за господарката на дома. ("Тази вечер пак е побесняла. Госпожица Юлия е пълна дивачка!") Ръцете ѝ почиват върху надиплена синя рокля с голяма панделка над турнюра. Лимоненорусата ѝ коса е вдигната високо. Това е първата сериозна пиеса, която гледа, а ѝ е поверена главната роля.
Студентският театър някога е подслонявал училище по езда и когато вали, някои гримьорни още миришат на конюшня. При подготовката на пиесата Аткинсън моли две момичета от "Васар" да отидат до Ню Йорк и да намерят люляк за декора. Тъй като не е средата на лятото, а посред зима, не се справят. Затова той напръсква сцената с ароматизирана течност, за да прикрие конската миризма. Когато Мерил чува репликата преди своята, тя излиза под прожекторите, а люляковата роса се стича по челото ѝ.
Някои от студентките по актьорско майсторство, вложили дълги часове работа, се чудят на кастинга. Мерил сякаш няма нищо против. "Просто изглеждаше много по-зряла от мен – казва Джуди Рингър (по баща Мецкас), която играе готвачката Кристин. – Сигурна съм, че беше такава в много отношения. Що се отнася до актьорския ѝ стил и способността ѝ да стигне до емоциите си, тя имаше много повече зрялост от всички други в катедрата. И кой знае откъде идваше това – не мога да кажа."
На пръв поглед Мерил изглежда безгрижна. "Не помня да е положила големи усилия за кастинга", спомня си Лий Девин, младият преподавател, който играе Жан. Все още не приемат мъже във "Васар" и както обикновено, мъжките роли се изпълняват от учители или наети професионалисти. На сцената Девин е неин прелъстител, слуга и мъчител. Извън нея се опитва да играе професор, но тя не проявява интерес към интелектуални закачки. "Моето странно, назидателно, надуто отношение не беше за нея – казва той. – Тя просто се справяше с играта."
Но пиесата сякаш я омагьосва по странен начин. "Беше много сериозна пиеса и нямах идея какво правя, наистина нямах – казва тя по-късно. – Но, о, боже, беше източник, от който да черпя най-различни чувства, които не бях си признавала, че изпитвам, нито че съм готова да ги демонстрирам пред група хора."
Сякаш емоционалният пейзаж на Госпожица Юлия отключва този на Мерил и го превръща от чернобял в цветен.
Героинята на Стриндберг изживява психологическата гама: деспотичност, похот, увереност в правата си, отвращение, себеотвращение, себеомраза, молба, страдание, мечти, паника – и всичко това, преди да изчезне в нощта в самоубийствен транс с бръснача на Жан в ръка. "Тя е невротизирана и вътрешното ѝ аз се бори, но накрая разрушава външната обвивка на почтеността – пише "Пъкипси Джърнъл" в своята възторжена критика на 13 декември 1969 г. – Висока топка за всяка актриса, но госпожица Стрийп се справя с изненадваща лекота."