– Погледни! Колежът "Хирам Скот" в Небраска.
– Не става, мамо.
Една дъждовна вечер президентът Никсън пристига в Мористаун близо до Бърнардсвил да помогне в кампанията на кандидат за губернатор. Майк и негов приятел отиват да протестират. Когато пристига автоколоната на Никсън, той е най-отпред и скандира: "Едно, две, три, четири, не искаме шибаната ви война!". Никсън прави знака на победата и се вмъква в хотела. Когато излиза половин час по-късно, протестиращите са още по-гневни. Никсън тръгва към лимузината, а тълпата се люшва напред, избутва Майк и той се озовава на два метра от президента. Гледа Никсън в очите и скандира до прегракване.
След заминаването на президента Майк чува глас: "Това е той!". Изведнъж трима мъже в костюми се приближават и го събарят на земята. Опразват джобовете му и го натикват в празен кабинет за разпит.
– За кого работиш? За комунистическата партия ли? – пита го единият.
– Шегувате ли се? – изкикотва се Майк. – Аз съм ветеран, наскоро се върнах от войната и не одобрявам гадостите, които се случват там.
Питат го какво прави на протеста.
– Исках да взема автограф от президента – озъбва се той. – Ще опиша дейността на местния фенклуб на Измамника Дик9.
Инцидентът стига до местните вестници. Когато репортерите посещават дома му, покрусеният му баща обяснява, че Майк е заминал за колеж в Колорадо. Разбира се, това не е така. Той е в града, макар да изглежда сякаш е в друг свят. Една седмица казва на родителите си, че ще обикаля Апалачите. На другата, че иска да замине за Тайван да учи китайски. Единственото, което знае, е, че не може да си намери място.
После разбира какво става: липсва му Виетнам. Липсват му вълненията. Липсва му джунглата. Липсва му пътуването до града в каросерията на камион под тропическия дъжд.
Мерил продължава да го пита кога ще я посети във "Васар" и накрая той взема влака за Пъкипси. Общува с приятелите ѝ в колежа, сред които вече има мъже. Пие вино, може би прекалено много. Притеснен е. Разговарят за поезия и когато Майк започва да хвали Езра Паунд, един от младежите посочва, че Паунд е антисемит. "Знам, но също така е велик поет", отвръща Майк, преди да обяви, че "Балада за най-добрия брат" е едно от най-хубавите стихотворения, писани някога. Но какво разбира той? Нали не е ходил в колеж. Преди да си тръгне, Мерил го съветва да помисли да се запише във "Васар", след като вече приемат мъже.
Но Майк знае, че това няма да се случи. "Като ветеран се чувствах не на място сред тези привилегировани хлапета – спомня си той. – Може и да съм бил неуверен, но знаех, че "Васар" не е място за мен."
През есенния семестър на последната година Мерил прави последното, което би сторил някой, скърбящ за рушащия се матриархат. Прекарва го в чисто мъжкия "Дартмът" на разменни начала, една от шейсет жени в университет от почти четири хиляди мъже. "Дартмът" е огледалният образ на "Васар".
Когато отива в кампуса в края на 1970 г., тя осъзнава с какво се е нагърбила. Също като мъжете във "Васар", жените, които кацат аварийно в Хановър, Ню Хемпшър, са често пъти нежелана новост. "Наистина не ни искаха там – спомня си тя. – В университета витаеше усещането, че сме чужди."
Един ден Мерил и нейна приятелка учат в коридора на библиотеката "Бейкър" и трябва да отидат до тоалетната, която е в другия край на залата. Усещат погледите на студентите, затова чакат до последно, докато вече не издържат. Когато пресичат библиотеката, момчетата започват да тропат с крака в такт със стъпките им. После блъскат с длани по масите. "Бяха ужасно враждебни", заключва Мерил.
Социалната цена „а Дартмът" - доминирана от братствата на Уебстър Авеню. Една вечер състудентката на Мерил Каръл Дъдли вижда как бюро е изхвърлено през прозорец. Секунди по-късно двама пияни младежи се претъркулват през три реда стъпала и падат на снега само по бельо. Мерил се диви на жените, които "нахлуват в клубовете като добитък на заколение", и приема пренебрежително половите разграничения, които наскоро се е научила да преодолява във "Васар". Академичният живот е също толкова шокиращ. "Получавах само шестици. Не повярвах на очите си, когато видях оценките – спомня си тя. – Във "Васар" имаше тържество в катедрата по английски, когато бе написана първата шестица от 20 години. Струваше ми се, че в "Дартмът" шестиците се раздаваха с лекота и незаинтересованост. "Значи така – казах си, – това е разликата между женските и мъжките колежи." Ние получавахме шестици по старомодния начин. Спечелвахме ги. В мъжките училища те сякаш бяха смазка за вкарване в юридическо училище и една нежна алма матер много държеше нейните момчета да се справят добре."