– Тези аплодисменти са за вас, колкото и за мен – казва тя благородно. – Постигнахме това заедно през всички тези чудесни години.
Грийн е във възторг. Както и Мерил, която се разплаква.
"Дотогава не бях се докарвала сама до сълзи дори когато исках да получа нещо, когато бях по-малка – спомня си Мерил много години и много бисове по-късно. – Не бях способна да го направя, но това едва не ме уби... Беше като надзъртане във въображаем скок и си помислих: така е възможно да изгубиш себе си."
Връща се в църквата на измисления свят и открива себе си след петдесет години.
Майк Бут най-после намира ново приключение. В упорития си стремеж да го накара да продължи живота си, майка му показва каталог на Университета на Северна и Южна Америка "Пуебла" в Мексико. На корицата има снимка на два покрити със сняг вулкана – Попокатепетъл и Истаксиуатъл. Изглежда красиво. Прилича на място, където той може да избяга от миналото.
Когато се връща у дома през ваканцията, намира работа в магазин за обувки в центъра на Бърнардсвил. Няколко дни след като започва, Мерил влиза в магазина. С дълго палто и шал тя изглежда някак по-светска. Вече не подскача като мажоретка, а се движи достолепно.
Срещат се няколко пъти само като приятели. Майк вече не се чувства като некадърника, който е бил, когато се е прибрал у дома. Сега е авантюрист, пътешественик. И е срещнал момиче в Мексико. Нарочно я споменава пред Мерил, когато се връщат в дома му.
– Тя е красива, полумексиканка е – казва той, припомняйки си лятото, когато Мерил се е хвалила с ухажорите си от Бръшляновата лига.
– Така ли? – отвръща тя, може би със сянка от съжаление.
Всеки от тях през ваканциите в Бърнардсвил е наблюдавал как другият се променя, като всеки път се отдалечава все повече. В гимназията светът им е бил толкова малък и безопасен. Сега вече няма смисъл да бъдат заедно. Момчето, с което тя някога е споделяла за Джеймс Джойс, е намерило нов край от света, в който да се изгуби.
Но тя също е намерила нещо, нещо също толкова омагьосващо и само нейно. При една от срещите им му съобщава развълнувано:
– Най-после играх на сцена във "Васар".
– Сериозно ли?
Мерил разказва, че е участвала в пиесата "Госпожица Юлия". Била обляна във фалшива кръв и всичките ѝ приятели дошли и си умрели от смях.
– Може ли да ти изиграя една сцена?
Майк наблюдава съсредоточено, докато Мерил се преобразява в Госпожица Юлия в най-унищожителния момент, след като Жан я е обезчестил:
– Долен лакей! Лъскач на обувки! Изправи се, когато говоря с теб!
По-късно Майк се пита дали нарочно е избрала тази сцена. Дали част от гнева на Госпожица Юлия не е насочен към него – скрит гняв или разочарование от начина, по който са се развили отношенията им? Докато я гледа, източникът на чувствата ѝ му е непонятен. Той просто се чуди. Не я е виждал да играе след ролята на Дейзи Мей. Не е виждал нищо подобно. "Боже – казва си, – колко е напреднала."
***
Мерил завършва "Васар" на 30 май 1971 г. Реч произнася Елинор Холмс Нортън, чернокожа лидерка на феминисткото движение и бъдещ член на Конгреса. Мерил се връща във Високата долина, все още несигурна дали да кандидатства в юридическо училище. Нейни приятели са основали театрална трупа в Ню Хемпшър. Тя решава да се присъедини, докато намери по-добро предложение.
Един ден с приятеля ѝ Питър Мийк от групата ѝ по драматургия в "Дартмът" прелистват университетския вестник и виждат реклама за нова лятна театрална трупа, наречена "Грийн Маунтин Гилд". Там плащат 48 долара седмично, което не е зле. Питър и Мерил отиват с кола до Удсток, Върмонт, да се явят на прослушване. И двамата са одобрени.
Основател на трупата е Робърт О'Нийл-Бътлър, професор по театър, който ръководи компанията с по-младата си съпруга Мардж. О'Нийл- Бътлър е надменен и малко тираничен. Актьорите, които го наричат О-Би, така и не разбират дали е британец. Извън сцената Мерил пее джаз стандарти, които е научила от майка си, и си играе с шестмесечния син на О-Би, на когото дава прякора Немирните крачета.
Пътуват от град на град и поставят пиеси в Стоу, Килингтън и Куечи, спят в хижи и колиби, всички в една стая като комуна. Една вечер, когато си лягат, Мийк безстрастно коментира: "Значи това е театърът". Всички избухват в смях в тъмнината.
Нищо не изглежда сериозно, особено актьорската игра. В пиесата на Джон ван Друтен "Гласът на костенурката" Мерил и Питър Мийк ядат курабийки и пият мляко. Посред сцената Мерил отива зад кулисите, после спокойно се връща и казва:
– Съжалявам, задавих се с курабийка. Докъде бяхме стигнали?