– Боже мой! Я стига! – започва и тълпата утихва. Тя се засмива на себе си. – Когато чух името си, имах чувството, че половин Америка си казва: "О, не. Я стига. Защо? Тя. Пак ли?" – За момент изглежда засегната от мисълта, че половин Америка е разочарована. После се засмива. – Но... както и да е!
След като намалява напрежението с безукорна преструвка, тя преминава към благодарностите.
– Първо ще благодаря на Дон – казва сърдечно, – защото когато благодариш на съпруга си в края на речта, заглушават името му с музика, а аз искам той да знае, че ми е дал всичко, което най-много ценя в живота. – Камерите се насочват към Дон, който докосва сърцето си. – И на второ място, на моя втори партньор. Преди 37 години, преди първата пиеса, в която участвах в Ню Йорк, се запознах с великия стилист и гримьор Рой Хеланд и работихме заедно почти без прекъсване от деня, в който се видяхме за първи път. От първия му филм с мен – "Изборът на Софи", и през цялото време до тази вечер – гласът ѝ леко се пречупва, – когато той спечели за чудесната си работа в "Желязната лейди", трийсет години по-късно. – С увереност, присъща на Тачър, тя подчертава всяка дума с каратистки удар – Всеки. Един. Филм. Помежду им. – Отново променя тона и продължава: – Искам да благодаря на Рой, но освен това искам да благодаря, защото разбирам, че съм тук за последно. (При тези думи хвърля почти незабележим поглед встрани, който казва: "Е, ще видим...") – Наистина искам да благодаря на всички мои колеги тук. Виждам пред себе си старите си приятели, както и новите. – Гласът ѝ омеква и продължава към големия финал.
– Наистина, това е много голяма чест, но за мен най-важни са приятелствата, любовта и чистата радост, която сме споделяли, докато сме правили филми заедно. Приятели, благодаря на всички вас, на покойните и на вас тук, за тази изумително прекрасна кариера. При думата "покойни" тя поглежда нагоре и вдига ръка към небето, или поне към прожекторите в Кодак Тиътър, където витаят призраците от шоубизнеса. Вероятно мисли за много хора. За майка си, Мери Улф, починала през 2001. За баща си Хари, починал две години по-късно. Нейните режисьори: Карел Райе, който я снима в "Жената на френския лейтенант", Алън Пакула, който я прави звезда в "Изборът на Софи". Сигурно е помислила и за Джоузеф Пап, легендарния театрален продуцент, който я измъква от неизвестността месеци след като завършва театралната академия.
Но в този момент, когато кариерата ѝ достига поредния връх, е трудно да си представиш, че не е помислила за началото ѝ, а то е тясно свързано с Джон Казейл.
Не го е виждала от трийсет и четири години. Трийсет и шест, откакто се запознават, изпълнявайки ролите на Анджело и Изабела в Шекспировата "Мяра за мяра" в нюйоркския Сентръл Парк. Вечер след вечер в лепкавия летен въздух тя ще го моли да прояви милост към осъдения ѝ брат: "Смилете се! Та той не се е още подготвил за смъртта си!"2.
Джон Казейл е сред великите характерни актьори на своето поколение и един от най-пренебрегваните. Завинаги останал известен като Фредо от "Кръстникът", той е първата ѝ голяма любов и първата опустошителна загуба. Ако беше доживял над 42-годишна възраст, може би името му би станало известно като тези на Де Ниро и Пачино. Но толкова неща не доживява да види. Не вижда как Мерил печели два Оскара още преди да навърши трийсет и три. Не вижда как узрява и постига кралско хладнокръвие. Не я вижда да играе Джоана, Софи, Карен, Линда, Франческа, Миранда, Джулия и Маги.
Джон Казейл не доживява да я види и сега как благодари от сцената на всичките си приятели за тази "изумително прекрасна кариера". След едно последно "благодаря" тя помахва за сбогом и тръгва към кулисите, излъскала репутацията си за пореден път. Мерил Стрийп, Желязната лейди на актьорството: несломима, твърда, неизбежна.
Но не винаги е било така.
Четирисет и две години по-рано Мерил Стрийп е блестяща студентка в колежа "Васар" и тъкмо открива притегателната сила на сцената. Необикновеният ѝ талант е очевиден за всичките ѝ познати, но тя не вижда бъдеще в него. Макар да изпъква с красотата си, никога не се възприема като хубавичко наивно момиче. Несигурността ѝ работи в нейна полза: вместо да се профилира в традиционно женски роли, може да се превъплъти в чужденка, смахната или незабележима, потъвайки в битности далеч от потеклото ѝ на девойка от предградията на Ню Джърси. Нито класическа красавица по калъпа на Елизабет Тейлър, нито тип на съседско момиче като Деби Рейнолдс, тя е всичко и нищо – хамелеон. Но знае, че не е едно – кинозвезда.
Следват поредица от шансове, за които мечтае всяка актриса, но малцина имат суровия талант да се възползват от тях. В края на 70-те тя е най-добрата студентка в театралната академия на "Йейл", с главни роли на Бродуей и фестивала "Шекспир в парка". Открива и загубва любовта на живота си Джон Казейл. Намира втората любов в живота си, Дон Гъмър, и се омъжва за него. Изпълнява главна роля в "Крамър срещу Крамър", за която печели първия си "Оскар". И всичко това в рамките на десет шеметни години.