И все пак е трудно да устоиш на гласа на Луис, подобен на Елмър Фъд14 ("Пиша си мемоарите"), или на ексцентричния му стил на преподаване. Със своя голдън ретривър Цезар, който винаги е до него, той разказва анекдоти за себе си и великите: Марлон Брандо, Чарли Чаплин. После разказва същите истории за втори или за трети път. Цяло чудо е, че някой изобщо играе на сцената.
Все пак го правят от време на време. В един час Мерил и Франшел Стюарт Дорн изпълняват сцена от "Слугините" на Жан Жьоне. Намират се в танцово студио, което студентите наричат "огледалната стая", и двете актриси интерпретират сцената, използвайки отраженията си в огледалните стени като алтернативни герои. Никой от класа не разбира какво означава това, но Луис е възхитен.
Съзнателно или не, Мерил създава героините си като съчетание на личности от своя живот: използва ту мелодична интонация, ту характерен жест. В ролята на ексцентрична старица в пиеса на Ричард Лийс, тя използва странен физически тик – помръдва дланта си, сякаш свири на арфа. След това обяснява на състудентите си, че жестът е зает от леля ѝ. А гласът е на баба ѝ.
През ноември второкурсниците поставят Брехтовия "Едуард Втори" в Експерименталния театър, тясно пространство на долния етаж на Университетския театър. Стив Роу играе главната роля, а Мерил е кралица Ан. Запазва самообладание дори когато "Йейл Дейли Нюз" в заглавие я нарича Мерил Шийп15.
Кристофър Дюранг е в ролята на нейния син. "Репетирахме няколко седмици, но не вървеше добре – спомня си той.
Режисьорът беше споменал, че иска да използва цирково оборудване в сценографията, но когато дойде ред на костюмите, Мерил бе облечена като танцьорка на трапец: имаше мъниста по гърдите и между краката и те потракваха, докато се движеше. Тя облече костюма и изгледа свирепо режисьора.
Каза, че в никакъв случай няма да играе "в този вид." Мънистата отпадат. Мерил е решена да се докаже пред важните хора. Една вечер Уилям Айви Лонг идва да остави костюм в гримьорната ѝ и вижда кръв в мивката. Заради напрежението, на което се подлага, Мерил е развила стомашни проблеми – притеснява се, че е получила язва. Преди представлението е повръщала. Тя го поглежда и казва: "Уим, не ме издавай".
Макар да е превъзмогнала репутацията си на "хубавица", Мерил е сияещо присъствие в кампуса. Състудентите я забелязват отдалеч как отмята лимоненорусата си коса – ярко петно сред фалшивите готически фасади. Още по-забележително е, че най-впечатляващата ѝ роля в "Йейл" е такава, в която се прави на същинско грозилище.
Ролята идва благодарение на училищните шутове Кристофър Дюранг и Албърт Инаурато. Крис е израснал в католически училища, преди да специализира английски в "Харвард". Влиза в "Йейл" благодарение на абсурдистката пиеса, наречена "Природата и целта на Вселената". Албърт, също прегрешил католик, идва от Филаделфия. И двамата са гейове, и двамата бягат от религиозното си минало, в което няма място за тях, и намират спасение, като се превръщат в напаст. (Обичат да пишат пиеси за зли монахини.) Първия ден Крис закъснява за часовете и влиза със забележимо накуцване. Албърт веднага забелязва, че се преструва. Двамата стават неразделни.
За разлика от някои свои състуденти, те са твърде предвзети, за да крият сексуалността си. "Бяхме като коледни елхи, които вървят запалени по улиците", казва Инаурато. Но докато Албърт е открито лукав, Крис е потаен, с лице на херувим и остроумието на усойница. Брустийн, който го харесва веднага, го нарича "смъртоносна пираня с обноски от "Итън" и невинност на църковен хорист".
Когато една галерия в "Йейл" открива изложба за Уилям Блейк и Томас Грей, ги помолват да напишат и изпълнят сцена. Двамата се обличат като свещеници и забъркват каша от петдесет пиеси за пет минути. В един момент Крис е Лора от "Стъклената менажерия". В следващия Албърт е Елинор Рузвелт в "Изгрев в Кампобело". После изпяват меса с мелодията на Willkommen от филма "Кабаре". По средата на представлението жена от публиката се обръща към друга: "Хайде, Идит!", и двете напускат оскърбени. Но помощник-деканът Хауърд Стайн решава, че представлението е много смешно, и насърчава двамата да го изпълнят в Кабарето.
Сътрудничеството им продължава с налудничава пародия на "Братя Карамазови", представена в "Силиман" – едно от общежитията в "Йейл". Пиесата е изпълнена със забавни алюзии: Достоевски среща "Тримата тъпаци", с кратки откъси на Джуна Барне и Анаис Нин. Обявяват я като "Братя Карамазови с лейди Идит Евънс" в ролята на Констанс Гарнет, прочутата британска преводачка на руска класика. При пристигането си публиката установява, че "лейди Идит Евънс" си е счупила крака и осемдесетгодишната преводачка ще бъде изпълнена от Албърт с мустаци и шапка с цветя. За пореден път дяволитостта е техният път към успеха: въпреки оплакванията Хауърд Стайн избира пиесата да се играе през пролетта в Експерименталния театър.