Вечерта на премиерата елегантна бродуейска тълпа, сред която Ленард Бърнстейн и Харолд Принс, пристига в Ню Хейвън сред хаос от въздушни целувки и караници за места. Зондхайм е неприятно изненадан, че Брустийн е поканил нюйоркски критици, сред които Мел Гъсоу от "Таймс", който добродушно нарича постановката "шляпаща епична творба на "Метро Голдуин Майер". Ако беше обърнал внимание на скамейките вляво, би забелязал стройна блондинка, облечена като гръцка муза, включена в масовката може би за последен път в живота си.
Въпреки възторжените критики "Жабите" събира и враждебни реакции. Невролог от медицинското училище пише гневно писмо до Брустийн, в което се оплаква, че "оскъдните" костюми разгалват задниците на плувците. "Във вашите гняв и възмущение от голите задници на плувците – отговаря Брустийн – явно сте пропуснали да забележите разголената гръд на една от актрисите. Колкото и да предпочитате мъжки задни части вместо женски млечни жлези, надявам се, ще се съгласите, че в това време на равни права за жените, пропускът ви да забележите този факт е обида за противоположния пол." Същевременно Центърът за освобождение на жените в Ню Хейвън се оплаква, че представлението се отнася към жените като съм "сексуални обекти". Брустийн отвръща:
"Мисля, че вашата сатира срещу липсата на чувство за хумор у екстремистките елементи в нашето общество е безценна".
Подигравателният тон е показателен за чувствата на Брустийн към втората вълна феминизъм. Готовият му отговор е презрение. Когато списание "Ms." му изпраща анкета с въпроси като "Колко пиеси за жени поставяте във вашия театър?" и "Колко пиеси в театъра ви са написани или режисирани от жени?", Брустийн им изпраща свой подигравателен въпросник: "Колко статии от или за мъже сте публикували? Колко от редакторите им са мъже?".
Презрението на Брустийн усложнява живота на студентка от първи курс, специалност "Драматургия", на име Уенди Уосърстайн, която пристига през есента на 1973 г. Дъщеря на еврейско семейство от средната класа от Бруклин, Уосърстайн е със ситнокъдрава коса, пълничка и възторжена. След като е учила история в колежа "Маунт Холиоук", тя иска да пише пиеси за живота на жените, но шеговитият ѝ натуралистичен стил се сблъсква с авангардните идеали на Брустийн. Той открито оспорва основанията за приема ѝ в академията и нарича работата ѝ "незряла" – независимо че Кристофър Дюранг, чиято работа е неприкрито незряла, е един от фаворитите му.
В часовете съдбата ѝ не е по-добра. При първото прочитане на бъдещата ѝ пиеса "Необикновените жени и другите" един от мъжете казва: "Не ги разбирам тези женски работи".
Уенди крие своята несигурност – от наднорменото си тегло и за таланта си – зад момичешки кикот. Макар че майка ѝ се обажда всеки ден в седем сутринта да попита дали си е намерила съпруг, тя занемарява личната си хигиена и носи седмици наред една и съща кадифена рокля с бродирана роза на гърдите. Подобно на Сигорни няма интерес (и е неспособна) да се облича както хората очакват.
Чувства се най-комфортно около гейове като Крис, с когото веднага намират общ език. Двамата присъстват на писателски семинар и Крис забелязва, че Уенди сякаш отсъства. "Изглеждаш толкова отегчена, сигурно си много умна", казва ѝ той след това. (Десетилетия по-късно тя включва репликата в пиесата си "Хрониките на Хайди", с която печели наградата "Пулицър".) Двамата започват да сравняват обърканите си семейства. "У нея имаше някаква лична тъга – казва Дюранг, – но тогава не го разбирах." Жените се притесняват около нея: тя изкарва на показ всичко, от което се опасяват за себе си. "В Уенди имаше нещо, което много ме плашеше – споделя Сигорни пред биографката на Уенди. – Беше по-разголена версия на собствената ми уязвимост."
Мерил е точно от онзи тип жени, които Уенди цял живот избягва: високата и слаба руса богиня нееврейка, която безгрижно се носи из живота. Уенди не е склонна да се доверява на такива жени, защото смята, че не искат да имат нищо общо с нея. Но Мерил е мила и Уенди по-късно ще я нареди под номер 8 в списъка си от "Идеални жени, които са поносими". "Никога не би ти дала отровна ябълка – пише тя. – Мерил просто си върши работата."