Как стига дотам? Къде усвоява своя занаят? Изобщо възможно ли е това да се научи? Въпросите не са неоснователни. Десетилетието, което превръща Мерил Стрийп в звезда, представлява стремително променяща правилата епоха в американското актьорско майсторство. Но най-големите имена са мъже: Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Дъстин Хофман. Противно на инстинктите си, тя влиза в снимачния екип на "Ловецът на елени", за да бъде с боледуващия Казейл, и прониква в кликата на "Кръстникът". Но всъщност нюансите и драматичното остроумие в актьорската игра ѝ спечелват място там. Тя изпъква в междинните състояния: двойственост, отрицание, съжаление. Гримът и произношенията я правят неразпознаваема и все пак всяко изпълнение се отличава с вътрешно недоволство, отказ да насели която и да е емоция, без да я оцвети с нейната противоположност. Вътрешният ѝ живот е диалектически.
"За мен това е като църква" – казва веднъж, преди да се препъне във въпроса за това къде отива, когато играе. – Все едно приближаваш към олтара. Имам чувството, че колкото повече говориш за това, нещо ще си отиде. В това има много суеверие. Но знам, че се чувствам по-свободна, не толкова овладяна, по-податлива." Не липсват и хулители на огромното ѝ майсторство. През 1982 г. Полин Кейл, авангардната кинокритичка от "Ню Йоркър", пише за изпълнението ѝ в "Изборът на Софи": "Както обикновено, тя влага мисъл и усилие в работата си. Но нещо в нея ме озадачава: след като съм я гледала във филм, не мога да си я представя от шията надолу."
Фразата се запомня, както и идеята, че Мерил Стрийп е "технична". Но както тя бърза да обясни, работи повече с интуиция, отколкото със систематизирана техника. Макар да е част от поколение, възпитано в актьорската техника на Метода, кореняща се в идеята, че актьорът проектира лични емоции и преживявания върху героя, тя открай време е скептична към строгите му изисквания. Наред с други неща, тя е колажен артист, умът ѝ е като алгоритъм, който призовава акценти, жестове, интонации и ги събира в даден образ. Понякога не знае от какво или от кого е заимствала, докато не го види на екрана.
Съзряването ѝ по време на възхода на втората вълна на феминизма и откриването на актьорската професия са неразривно свързани със задачата да се превърне в жена. През годините ѝ като мажоретка в гимназия "Бърнардс", тя се старае да прилича на момичетата, които вижда в женските списания. Светът ѝ се разширява през 1967 в колежа "Васар", който по онова време е изцяло женски. Но преди да го завърши, колежът отваря врати и за мъже и тя интуитивно намира път до първата си главна роля в пиесата на Аугуст Стриндберг "Госпожица Юлия". Десет години по-късно участва в "Крамър срещу Крамър" като млада майка, събрала дързостта да изостави съпруга и детето си, за да се върне по-късно и да поиска попечителство. На едно равнище филмът е реакционна гледна точка срещу освобождението на жените. Но Стрийп настоява да направи Джоана Крамър не агресивна дама, а комплексна жена с основателни мечти и съмнения, като в този процес едва не узурпира филма.
"Жените – казва тя – са по-добри в актьорството от мъжете. Защо? Защото трябва да бъдем. Ако за да оцелееш, трябва да убедиш някой по-силен от теб в нещо, което той не желае да знае, тъкмо тази стратегия са използвали жените през хилядолетията. Преструвката не е само игра. Преструвката е премислена възможност. Преструвката или актьорската игра са ценно житейско умение и ние всички го използваме постоянно. Не искаме да ни уличат в употребата му, но въпреки това то е част от адаптацията на нашия вид. Променяме същността си, за да се впишем в нуждите на нашето време."
Годините, които превръщат Мерил Стрийп от очарователна мажоретка в неудържимата звезда на "Жената на френския лейтенант" и "Изборът на Софи", имат своите превратности, които преобразяват Америка, жените и филмите. Историята на нейния възход е и история на мъжете, опитали се да я оформят, да я обичат или да я въздигнат на пиедестал. Повечето се провалят. Да стане звезда, което никога не е било в списъка на приоритетите ѝ, тя успява по свои правила, като не допуска нищо друго освен таланта и свръхестествената ѝ самоувереност да разчисти пътя ѝ. Както пише на бившия си приятел през първата година в колежа: "Стигнах до прага на нещо много плашещо и чудесно".