Под ръководството на Боби Луис катедрата по актьорство става все по-неуправляема. Второкурсниците се бунтуват, след като той уволнява трима учители. Един от студентите предлага самият Луис да се яви на прослушване. Студентите са навъсени или просто отсъстват от занятия. Когато Луис поставя съобщение, че присъствието е задължително, някой го скъсва. Поради изтощителната си програма за репетиции в театъра Мерил също пропуска лекции, но Луис се колебае да ѝ направи забележка. На Брустийн се пада "неприятната задача" да я повика в кабинета си и да ѝ каже, че трябва редовно да присъства на занятията, ако иска да получи диплома.
Да жонглира с многобройните роли е достатъчно трудно. В театъра тя участва в сатирична сапунена опера, наречена "Стълбът на любовта". Една вечер Норма Брустийн, съпругата на декана, която играе нейна психоаналитичка, пропуска да излезе на сцената. За да печели време, Мерил се разхожда из психиатричния кабинет и разглежда реквизита. Накрая поглежда едно от петната на Роршах на стената и сякаш героинята ѝ открива някаква дълбока и ужасна истина в него, избухва в сълзи.
В мюзикъла на Брехт и Курт Вайл "Хепиенд" Мерил е разпределена в ансамбъла. Единствената ѝ реплика, която изпищява сред бърборенето на тълпата, е "Къде е Лилиан?". "Заради остротата на момента на публиката буквално ѝ падаше шапката", отбелязва Файнголд. По средата на репетициите сопраното от музикалното училище, което играе Лилиан, губи гласа си. Само след един следобед за репетиции Мерил я замества. Вместо да си почине с малка роля, сега играе главната. При първото ѝ излизане на сцена Брустийн сяда на първия ред с яркочервена вратовръзка. През антракта Мерил му изпраща спешно съобщение: червената вратовръзка я изнервя и той трябва да се махне, ако очаква тя да издържи до края на матинето.
Още по-изнервяща е постановката на "Бащата" от Стриндберг, в която главната роля е поверена на Рип Торн. Мерил играе дъщеря му Бърта. Торн е известен с разсеяността си и толкова се вживява в ролята си, че колегите му работят в постоянен страх. Той спира репетиция, за да спори за дребен елемент от костюмите или реквизита. По време на техническа репетиция обявява, че иска да изтръгне вратата на сцената. След като я откача от пантите, заявява: "Трябва да е по-стабилна. Твърде лесно беше".
Елжбета Чижевска играе съпругата му и Торн "се държеше с нея в живота със същото жестоко презрение, с което я наказваше и в пиесата", спомня си Брустийн. "Просто искаш "Ню Йорк Таймс" да ти целуват задника", казва той, на което тя отвръща: "Щом толкова държиш на тази пиеса, защо не си научил проклетите реплики?". Двамата подмятат Мерил помежду си като перце за федербал.
Студент по драматургия, който води протокол на репетициите, улавя буреносната атмосфера. На 1 февруари: "Том уплаши всички, като едва не метна Елжбета през прозореца". 12 февруари: "Том започва сцената си с Елжбета във второ действие, като я хвърля на пода". 19 февруари: "Том се занимава с оръжията. Не смята, че капитанът трябва да има колекция от антични оръжия". Мерил, пише той, "има проблеми с Бърта, защото правилно преценява, че макар Бърта да е тийнейджърка, репликите са писани за по-малко момиче".
Междувременно положението ѝ в театъра влошава отношенията ѝ със състудентите. Жените от класа се трудят с години в очакване на възможност да играят на сцената на репертоарния театър. Сега Мерил получава всички роли. Макар да не могат да отрекат таланта ѝ, те са разочаровани. Една актриса дори отива при Кингмън Брустър, президента на "Йейл", и му казва: "Знаете ли, че хората плащат да посещават академията, а не им се дава възможност да играят?".
В края на есенния семестър Кабарето отново поставя коледна пиеса.
Този път Мерил се подиграва на собствената си вездесъщост, като изпява иронична версия на песента на Ранди Нюман "Самотна на върха". "Атмосферата в залата охладня – спомня си Уолт Джоунс. – Беше направо ледена." Тя отново е на платформата като в гимназията, изолирана от собствения си успех.
"Конкуренцията в програмата по актьорско майсторство беше много уморителна – спомня си Мерил. – Винаги се конкурирах с приятелките си за всяка пиеса. И нямаше никакво равенство при разпределението на ролите. Тъй като всеки студент режисьор или драматург отговаряше за състава на своя дипломен проект, избираха актьорите по свое усмотрение. Някои хора участваха постоянно, а други изобщо не бяха избирани. Това беше нечестно. Беше като във външния свят, но в по-малък мащаб."
Фактът, че тя е на слънчевата страна на улицата, не прави напрегнатата атмосфера по-приятна. Напротив, Мерил казва: "Ситуацията ме подлудяваше. Не че не ми даваха роли, напротив, даваха ми постоянно. Но изпитвах вина. Имах чувството, че отнемам нещо от хора, които познавам, от приятелите си. Аз учех със стипендия, а някои бяха платили много, за да са там".