6 май: "Първа цялостна репетиция с музика на живо... Хорът се движи като живи трупове – нямат свобода на жестовете и позите (и носят костюмите много зле), дикцията им е лоша, солистите пеят фалшиво ... все още има въпроси как музиката ще се интегрира с текста ... костюмите на феите са неудобни, без да са екстравагантни – над сцените с феи витае някакъв викториански дух ... Мерил Стрийп (Елена) избира моментите за мелодрама изключително добре, но изглежда твърде красива за ролята, тя трябваше да е Хермия".
На 9 май, вечерта на премиерата, нещата някак си се нареждат: "много ентусиазирана публика ... всичко се съчета добре: пасторални сцени, любовници, битки, феи ... преходите между сцените са плавни, макар че представлението е малко повече от три часа ... хорът се движи малко по-добре, оркестърът е относително хармоничен ... мърморене на няколко места в публиката дали пиесата е достатъчно задълбочена от интелектуална гледна точка, освен това няколко въпроса относно ролята на музиката ... общото мнение е – успех".
Почти всички са съгласни. Брустийн нарича постановката "кулминация на всичко, което сме правили някога". Линда Аткинсън, която играе Пък, споделя: "Пиесата просто се понесе като летящо килимче". Мел Гъсоу от "Таймс" намира представлението за "запомнящо се" и "бляскаво", макар да добавя: "Постановката малко се спъва със своите звезднокръстосани любовници. С изключение на Мерил Стрийп (която явно е една от най-разностранните членове на трупата на "Йейл") в ролята на Елена, те не са достатъчно игриви".
Разнася се новината, че "Сън в лятна нощ" е най-забавното представление в Ню Хейвън, особено сцената "Пирам и Тисба", водена от приятеля на Мерил Джо "Грифо" Грифаси в ролята на Пискуна. Зрителите се тълпят, за да го гледат. "Управителят на дома се налагаше да ги гони, защото беше пенсиониран пожарникар и имаше опасност от пожар", спомня си Файнголд. В ролята на Елена Мерил става неловка, залитаща и объркана, неосъзнаваща лъчистата си красота. Насред общия възторг падането на Сайгон на 30 април слага край на Виетнамската война и затваря една кошмарна страница за страната. Настроението в кампуса, насърчено от опияняващия "Сън в лятна нощ", е на закъсняло избавление.
С наближаване на дипломирането Мерил прави равносметка на преживяното в "Йейл". Какво точно е научила там? Не е имало последователно обучение, само бъркотия от техники. "Този вид импровизирано еклектично образование е безценно, но само ако си в безизходица – споделя тя по-късно. – Половината време си мислиш: не бих го направила така, този тип дрънка пълни глупости, но в известен смисъл по този начин изграждаш възгледите си. Все пак през тези години се чувствах уморена, луда, нервна. Постоянно повръщах."
Има агентка в Ню Йорк и дарбата да се справя с различни театрални стилове: идеала на Брустийн за актриса в репертоарен театър. Но научава и по-неприятни уроци. Болката постиженията ти да остават незабелязани. Огорчението от конкуренцията дори когато печелиш. Разбира какво се случва, когато отстъпваш на властни мъже и им позволяваш да те лишат от инициативност.
И научава, че е добра. Наистина добра.
Брустийн я моли да остане в трупата след дипломирането си. Той знае с какво разполага и не иска тя да пожертва таланта си за нещо толкова банално като звездната слава. Три дни след като навършва двайсет и шест, тя му пише, като се извинява, че толкова се е забавила с решението си. "Репертоарният театър е мой дом – пише тя, – не съм неблагодарна и вие ми дадохте възможности и насърчение, които са в основата на моята вяра и любов към театъра. Обаче – продължава – точно сега всичко в мен иска да изпробва далеч от Ню Хейвън онова, което научих в Ню Хейвън. Просто трябва да разбера какво е."
На 19 май випуск 1975 се събира в стария кампус в церемониални тоги и шапки. Сред морето от черни одежди една жена изпъква като лъч светлина. Това е Мерил Стрийп в снежнобяла рокля за пикник. Погледната от небето на Кънектикът, сигурно е изглеждала като диамант, проблясващ сред кал. За пореден път Мерил превъзхожда всички. "Всички останали жени в класа си казаха: "Кучка! – спомня си Уилям Айви Лонг. – Защо аз не се сетих за това?".
ИЗАБЕЛА
Лятото на 1975 година е жестоко време да започнеш актьорска кариера и това е набито в главите на завършилите театралната академия "Йейл". Страната преживява рецесия, която повлича развлекателната индустрия и цял Ню Йорк. Таймс Скуеър е истинско запустение от боклуци и стриптийз клубове. Театрите на Бродуей са празни или превърнати в хотели. Трудно се намира дори временна работа. Линда Аткинсън се оплаква пред "Ню Хейвън Реджистър" скоро след дипломирането си: "За съжаление да намериш работа като продавачка на ръкавици е също толкова трудно, колкото и работа като актриса".