С Грифо вземат кола под наем и потеглят по магистралата. Докато Мерил шофира и пуши, Грифо държи текста и чете репликите ѝ. Стиснала здраво волана при скорост 140 км/ч, тя спокойно рецитира текста, докато той ѝ подава реплики, а двамата са обгърнати в облаци дим от "Марлборо". Когато подминават Ню Хейвън, Грифо си представя заглавие във "Върайъти": "Мечтите на двама актьори се разбиват във високоскоростен бис".
Когато все пак още живи спират колата на ул. "Лафайет", Мерил е отчаяна. Закъснели са ужасно много. "Няма да ме ангажират – мисли си тя.
– Ще отида, но каузата е обречена." Излиза от колата, а Грифо държи двигателя включен като шофьор при банков обир. Въздухът е лепкав, а Мерил не иска да се изпоти, затова върви спокойно, вместо да тича. Не че има значение. Обречена е.
Но не това вижда Розмари Тишлър. След отчаяните ѝ опити да разсейва Пап, докато часовникът цъка, вече е готова да се откаже, но все пак излиза навън и за последен път оглежда улицата. И ето я Мерил Стрийп – закъсняла е с час и половина, но върви, без да бърза.
Розмари я дръпва вътре и я представя на Джо. След като набързо се извинява за закъснението, Мерил директно започва сцената – няма време за суетене.
Тишлър я гледа с благоговение. Ето я, току-що завършила театралната академия, запознава се с най-важния човек в нюйоркските театрални среди, закъснява за прослушване за важна роля в Линкълн Сентър. "Деветдесет и пет процента от актрисите щяха да са в истерия, но тя просто... се справи", спомня си Тишлър.
Когато Мерил си тръгва, Тишлър оставя мълчанието да се проточи. После се обръща към Пап с въпроса: "Това е, нали?".
Вън на тротоара Мерил скача в колата. Най-после може да диша спокойно. Но трябва бързо да се връщат в Кънектикът.
– Видях Джо Пап – казва на Грифо.
– И?
– Хареса ме.
И е права. Мерил Стрийп току-що е спечелила първата си роля на
Броудей. А още дори не живее в Ню Йорк.
****
Четири години преди Уди Алън да му придаде романтичен облик в "Манхатън", Ню Йорк е в криза. Зле управляваният бюджет и градският упадък го превръщат в клоака от неон, боклуци и престъпност. Убийствата и обирите са се удвоили в сравнение с 1967 г. Под управлението на кмета Ейбрахам Бийм градът се носи към банкрута. През юли 1975 г. служителите от почистването започват стачка, като оставят боклука да се трупа и да гние в горещината – хората се страхуват от зарази заради мухите.
Режисъори като Сидни Лъмет и Мартин Скорсезе улавят мръсотията и корупцията в "Коварни улици", "Серпико" и "Кучешки следобед", последният от които има премиера на 21 септември, тъкмо когато задушните дни на лятото преминават в червеникава есен. Скоро след това на града е отказан федерален спасителен бюджет и "Дейли Нюз" пуска безсмъртното заглавие "Форд до Ню Йорк: Пукни!". Като мърляво сираче Ню Йорк е оставен да се оправя сам.
За Мерил Стрийп, която тъкмо се е преместила в Манхатън, това е мястото мечта. Има работа на Бродуей и стая на Уест Енд Авеню в апартамент, който дели с Тио Уестънбъргър, приятелка фотографка, с която се познава от "Дартмът". Уестънбъргър ще стане първата жена, снимала корица за "Нюзуик" и "Спортс Илъстрейтид". Засега намира идеален модел в своята съквартирантка, която снима, облегната на телевизор в кимоно или възседнала табуретка в трико с леопардови шарки.
Скоро след това Мерил наема самостоятелно жилище на няколко преки от там, на Западна шейсет и девета улица, близо до Сентръл Парк Уест. Кварталът е опасен – Амстердам Авеню гъмжи от наркопласьори – но за пръв път живее сама, без съквартиранти или братя. Колкото и да е опасен, тя смята града за очарователно унил.
"Имах три сметки месечно – за наем, ток и телефон – спомня си по- късно. – Разговарях с двамата си братя и четирима-петима близки приятели, няколко познати и всички бяха необвързани. Водех си дневник. Четях три вестника и "Ню Йорк Ривю ъв Букс". Четях книги, спях следобед преди представленията и не се прибирах до 2-3 след полунощ, разговарях за театър с актьори в актьорски барове."
И за разлика от мнозина жители на града, има работа.
На първата репетиция на маса за "Трелони" Мерил се вцепенява. Съставът е многоброен с актьори ветерани като Уолтър Ейбъл, роден през 1898, годината, в която е премиерата на пиесата. Но има и по-млади. Вечно напрегнатият двайсет и две годишен отпаднал от "Джулиард" Манди Патинкин, който също прави своя дебют на Бродуей. Както и характерният актьор Джефри Джоунс. На двайсет и девет години широколикият завършил "Харвард" Джон Литгоу участва в третата си бродуейска постановка. А в главната роля, тази на г-ца Роуз Трелони, с детско гласче и кестенява коса Мери Бет Хърт играе за четвърти път на Бродуей. Мери Бет също е на двайсет и девет, завършила театралната школа в Нюйоркския университет през 1972 г. Бракът ѝ със студента по актьорско майсторство в "Джулиард" Уилям Хърт се разпада тъкмо когато тя прохожда като актриса.