Уолтър Кър задълбочава критиката в неделното издание под заглавие: "Кастингът" се извисява, "Трелони" се срива". "Щом прожекторите осветиха декора, представляващ актьорско жилище – пише той, – добрите хора, произнасящи встъпителните реплики, започнаха да крякат като гъски, за да ни уверят, че нещо е или ще стане смешно." Обаче по-нататък добавя: "Сред прекаления ентусиазъм се открояват само две фигури: Мерил Стрийп като преуспяла бивша колежка, която отива да блесне в друг театър, саркастична, уравновесена, прекрасно нагиздена в розова рокля и бели пера, и Мери Бет Хърт като самата Роуз Трелони, която, ако не друго, е много приятна за окото".
Несъмнено представлението е провал, поне според критиката. Актьорите са изумени – публиката, изглежда, се е забавлявала.
Мерил не е потисната. Заедно с похвалата на Кър представлението носи допълнителни облаги. Малко преди Деня на благодарността легендата от екрана Джийн Кели идва и поздравява изненаданите актьори зад кулисите. С него е Тони Рандъл, прочут от сериала "Странната двойка". Рандъл казва на актьорите, че смята да създаде национална актьорска трупа, и кани състава на "Трелони" да се присъедини. Предложението звучи прекрасно (макар че няма да се осъществи до 1991 г.). Все пак младите актьори не го приемат съвсем сериозно: защо да чакат Тони Рандъл? Те вече се чувстват като репертоарна трупа. Нали са заедно?
Сред новите приятели на Мерил е Мери Бет Хърт, с която дели гримьорна № 4. "Беше пълна с дим – спомня си Хърт. – Беше забавно. Смеехме се. Отбиваха се Манди или Майкъл Тъкър. Всеки посещаваше всеки. Вратите бяха отворени. Никой не ги затваряше, освен за да се преоблече."
Мерил има и нов помощник: Джей Рой Хеланд, стилистът на продукцията. Рой е син на фризьор, държал е салон в Калифорния и е работил странично като имитатор на жени, преди да започне работа в театъра. Предишната пролет е нает да разкрасява Лив Улман за постановката "Куклен дом" в Линкълн Сентър. "Трелони" е второто му представление на Бродуей. Старателен е с ролките и перуките и умее да смекчава лицеви дефекти (например крив нос) с подходящото количество грим. Рой е възмутен, когато сценичните работници залепват плакати с голи момичета зад кулисите, затова окачва плакати на голи мъже от "Плейгърл" в коафьорското си студио, където редовни посетителки са Мерил и Мери Бет. Рой им разказва как Улман се опитала да го примами в Норвегия, за да я гримира за филмите на Ингмар Бергман. Двете млади актриси се изпъчват и казват: "Когато ние се снимаме в киното, също ще те вземем!".
"Не беше просто човекът, който стои долу и прави перуки – спомня си Джефри Джоунс. – Имаше свое мнение и добър вкус и веднага реши, че тя ще бъде неговата ракета носител." Когато гледа Мерил на репетиции, Рой забелязва професионализъм, подобен на този на Улман – тя не играе, сякаш това е първото ѝ представление на Бродуей. Вижда я като живо платно, човек, който работи отвън навътре и отвътре навън едновременно. Когато има нужда от освежаване на грима, тя се промъква долу във фризьорското ателие и подвиква: "Хей, Роой!". Скоро всички от състава започват да го правят.
*****
Мерил Стрийп идва в Ню Йорк с една основна цел: да не играе определен типаж. В "Йейл" е играла всичко от Майор Барбара до осемдесетгодишна преводачка. В реалния свят не е толкова лесно. "Не бъди характерна актриса. Това е Ню Йорк – все ѝ повтарят хората. – Ако им трябва старица, ще си намерят такава. При всички случаи ще имаш амплоа, свиквай с тази мисъл." Неведнъж ѝ казват, че би станала прекрасна Офелия.
Но тя не иска да играе Офелия. И не иска да бъде типажът "млада наивница". Иска да бъде всичко и всеки. Ако може да запази способността си да препуска през самоличности – репертоарния талант, който е усвоила в "Йейл" и театър "О ' Нийл" – ще стане актрисата, каквато иска да бъде. Ако веднага след академията беше попаднала във филм или в бродуейски мюзикъл, щяха да ѝ лепнат етикета хубава блондинка. Вместо това тя прави нещо, което малко стройни млади актриси биха сторили: играе стокилограмова повлекана от Мисисипи.
Трупата на театър "Финикс" съществува от 1953 г., когато поставя пиеса с Джесика Танди в бившия Еврейски театър на Второ авеню. Оттогава, въпреки несигурното си съществуване, поставя десетки представления, от дебюта на Каръл Бърнет "Имало едно време един дюшек" до "Чайка" на Чехов с Монтгомъри Клифт в главната роля. Изисканият му съосновател Ти Едуард Хамбълтър (приятелите го наричат Ти) не е идеологически обвързан като Пап. Водещият му принцип е: поставяй добри пиеси.