МЕРИ
В първата събота на ноември учениците от гимназия "Бърнардс" се събират за свещен ритуал. Дипломирането: ратификацията на силно оспорваната тийнейджърска йерархия. На свежозеленото футболно игрище, сгушено зад методистка църква, безнадеждните "Бърнардски планинци" се борят срещу съперниците си от Дънелен, квартал на Ню Джърси, доста подобен на техния. На полувремето играчите освобождават терена. Време е за коронясването на кралицата на красотата за 1966 г.
Всички в училище познават тазгодишната победителка, руса, синеока горнокласничка от Олд Форт Роуд 21. От онези момичета, които сякаш имат всичко: умна, красива, с гадже от футболния отбор. Виждали са я в групата на мажоретките. И в хора. И в училищните пиеси – винаги играе главната роля. Когато наконтеният с папийонка президент на училищния съвет я извежда на игрището, очите на цял Бърнардсвил се заковават върху светлото ѝ характерно лице.
Тя е красива. Всички го знаят освен нея. Алабастрова кожа. Високи изваяни като на статуя скули, леко сближени очи с тежки клепачи. Коса с цвят на царевична свила. Нос толкова дълъг и крив, че буквално е събитие.
Изобщо не е достатъчно хубава за кинозвезда, мисли си тя. Кинозвездите или приличат на момиченца, или са пищни, или скромни. Такива са Одри Хепбърн, Ан-Маргрет или Джейн Фонда. Кинозвездите са привлекателни. А колкото и много момчета да се борят за чувствата ѝ, тя не е привлекателна, казва си Мерил. Не и с този нос.
Полин Кейл ще се изрази така: "Стрийп има ясния поглед и русата хубост на валкирия – леко дългият нос придава на лицето ѝ изисканост, която я издига от класата на хубавичките в тази на истинските красавици". Въпреки че ще стане най-гласовитият ѝ критик, Кейл е права. Мерил Стрийп не е хубавичка. Тя е нещо друго. Нещо по-интересно или по-трудно определимо. Когато повдигне вежда или свие устни, може да бъде всякаква: аристократка, просякиня, любовница, клоун. Може да бъде скандинавка, англичанка или славянка. Но засега тя иска да бъде единствено американка.
Миналогодишната кралица на красотата Джун Рийвс пристига от колежа да изпълни последното си задължение: да постави бляскавата диадема на главата на наследницата си. Новокоронясаната кралица се качва на украсената с цветя платформа, заобиколена от подгласничките си: Джоан Бокино, Ан Буонопане, Ан Милър и Пеги Фин, всички с преметнати на една страна коси и с корсажи. Докато платформата прекосява игрището, тя усмихнато маха на тълпата с ръка в бяла ръкавица. Полага големи усилия, за да стане кралица, като се грижи за външността си, изрусява се и се преобразява в момичето, което е решила да бъде.
Никой от поданиците ѝ не знае колко не на място се чувства. Онова, което виждат, е само роля чак до последния златист косъм на главата ѝ. Дори смехът ѝ е обработен: упражнява го, за да стане лек и кръшен, какъвто го харесват момчетата. Тя не би го нарекла актьорска игра, но е точно това. С непоколебимо старание прекарва гимназиалните си години, потопена в роля. И все пак, колкото и добре да я играе, винаги ще има пукнатини във фасадата. Не прилича на жените, които вижда в списанията, всъщност не. Заблудила е тези хора, или поне повечето от тях. Момичетата виждат през маската ѝ.
Докато маха на тълпата, тя остава в образ. Приятно е да те боготворят, но може би малко самотно. Горе на платформата тя е на собствена височина, няколко сантиметра по-близо до ноемврийското небе от всички останали съученички. Да можеше Джун, Пеги или най-добрата ѝ приятелка Сю да са при нея – но има само една кралица и нейна задача е да бъде най-добрата. Може би за първи път, но със сигурност не за последен Мерил Стрийп научава, че съвършенството може да е затвор.
Тогава е седемнайсетгодишна.
Скоро ще открие, че не красотата, а преобразяването е нейната визитка. То е с нея от самото начало. Наречете го "зоната". Наречете го "църква". Това е място, което е посещавала, преди да знае как да го опише и без да е наясно как точно се озовава там.
"Бях на шест, мятах на главата си комбинезона на мама, за да се превъплътя в Дева Мария в нашата дневна. Докато повивах куклата-бебе, се чувствах успокоена, дори свята и преобразеното ми лице и неузнаваемо поведение, уловено с камера от баща ми, привлече малките ми братя. Четиригодишният Хари в ролята на Йосиф и двегодишният Дейна в ролята на домашно животно бяха приобщени към моя транс. Те бяха привлечени към сцената на Рождеството от силата на моето съсредоточаване. Ако използвах обичайната си стратегия да ги накарам да ми се подчиняват с крясъци, никога нямаше да успея."