В репетиционната зала Джон се държи настрана от другите и пуши пури до прозореца през почивките. "Кубински са – обяснява той на колегите си. – Пушите ли?"
Героят на Шекспир Анджело е престорено морален деспотичен подлец – по нищо не прилича на слабаците, които е играл Джон – Фредо, Стан и дори размахващия картечница Сал. Или пък не? За пореден път Джон търси болката и я намира.
"Той привнесе заплаха, привнесе болка – спомня си Розмари Тишлър. – Но болката, вместо да е слабост, беше гняв. Под нея се криеше гняв. Ако някой го притиснеше, той нямаше да рухне. Щеше да стане опасен."
Като кастинг режисьор тя знае, че правилно подбраните актьори могат да придадат на пиесата поразителен нов подтекст. В сблъсъка на воли, който представлява "Мяра за мяра", Джон внася нещо, което не присъства в текста. Неговият Анджело е мъжът, който никога не получава момичето, неудачникът, който седи в ъгъла, докато всички други се забавляват на дансинга. Ето защо затваря публичните домове във Виена. Затова осъжда Клаудио на смърт за разврат. Затова така трескаво копнее за чистата като роса Изабела. Тя е всички хубави жени, които някога са го пренебрегвали.
Ни една
развратница със чарове и опит не е успявала да развълнува
кръвта във мен, но таз девойка чиста ме покори изцяло! ... А до днеска
на влюбените гледах аз със смях
и чудех се какво се случва с тях!23
И така, вечерта след премиерата Джон Казейл и Мерил Стрийп седят в ресторант "Емпайър", зарязали купона на колегите си, разговарят и се смеят до пет сутринта. Изгряващото слънце тъкмо започва да проблясва по огледалните стени, кафените чаши, столчетата на бара и лимоненорусата ѝ коса. Джон открива нещо абсолютно изключително. Тя е по-добра от "Датсън". По-добра от кубинска пура. По-добра от това да запалиш две цигари с една клечка. Тя е жена, с която си струва да стоиш буден цяла нощ, като цветен телевизор, само че по-интересна, защото цветовете ѝ са така безбройни, че не е възможно да настроиш всичките.
"Срещнах най-великата актриса в историята" – споделя той с приятеля си Ал Пачино.
"Просто е влюбен – мисли си Пачино. – Колко може да е добра?"
През целия месец август станциите на метрото в Ню Йорк са облепени с плакати на Джон Казейл и Мерил Стрийп: Мерил в бяло монашеско расо, с разтворени устни и сведен поглед, сякаш замислена; Джон, загледан в нея в гръб с поглед, пълен с копнеж, и с повдигната вежда. Балончетата с мислите над главите им се сливат в общ облак с надпис "Мяра за мяра".
Джон е лудо влюбен. "Откакто започна да играе в пиесата, говореше само за нея", разказва Марвин Старкман.
"Мисля, че той се влюбва в Мерил", каза ми Уолтър. А аз се надявах и тя да се влюби в него – спомня си Робин Гудман. – Когато дойде време за премиерата, вече бяха лудо влюбени." Докато ги наблюдава, Робин се пита дали със съпруга ѝ проявяват достатъчно нежността си – толкова гореща е страстта на Джон и Мерил. Когато идваше в театъра, "устните ѝ бяха напукани от целувки", разказва Гудман.
Мерил е омагьосана от това странно, нежно, подобно на ястреб същество, чиято власт над нея не може да си обясни. "Никога не бях срещала човек като него – споделя тя по-късно. – Причината беше в неговата уникалност, в човеколюбието му, в любопитството му към хората, съпричастността му."
Актьорската игра е техният общ език. "Говорехме за процеса безкрайно, той беше вманиачен в работата си", спомня си Мерил. Джон обмисля и преосмисля персонажите си, анализира ги и ги изучава, подобно на онзи монетен автомат за паркиране, и никога не се задоволява с очевидния или лесен избор. "Мисля, че аз бях по-повърхностна и готова да последвам първата идея, която ми хрумне – признава тя. – А той казваше: "Има много други възможности".
Една вечер след представление Джон представя Мерил на брат си, който е станал музиколог. По причини, които братята не помнят, винаги са се наричали с прякори: Стивън е Джейк, а Джон е Бобо.
– Мерил – гордо казва Джон, – поговори с Джейк! Той знае италиански.
Стивън и Мерил провеждат със запъване кратък разговор на италиански, докато тя се разсмива: "Не мога! Не мога!". Стивън е очарован.
Вечер след вечер на сцената на "Делакорт" те изиграват забранено привличане на лунна светлина. Извън сцената привличането им не е забранено, но определено е необикновено. Мерил никога не се е увличала по толкова особен мъж. Един до друг те някак подчертават взаимно несъвършенствата си: нейния крив нос, неговото изпъкнало чело, бледата му кожа, близко разположените ѝ очи. Приличат на две екзотични птици или на портретите на Пиеро дела Франческа на херцога и херцогинята на Урбино.