Мерил се връща в "Хепиенд", в известен смисъл като последната жертва на проклятието. Ако е подразнена от хаоса зад кулисите или от трагедията в дома си, тя не го показва: колегите ѝ не забелязват нищо освен железен професионализъм. Веднъж тя води Джон и колегите си в "Манганарос", старомодния италиански ресторант на Девето авеню, прочут с окачените по тавана колбаси и кюфтенца в сос маринара. Това е любимият ресторант на Джон, казва Мерил на колегите си с непроницаема усмивка.
Когато Джон ги посещава зад кулисите, всички, които знаят за болестта му, с изумление откриват, че още пуши кубински пури. Мерил е обявила гримьорната си за зона без дим, затова Джон отива в гримьорната на колежката ѝ Грейсън Хол, която е превърната в неофициален салон за пушене на състава. Кристофър Лойд, още в гипс от бедрото до глезена, забелязва твърдостта на Мерил. "Любовта ѝ беше сурова – казва той. – Не му даваше да се прави на болен."
Но все по-трудно е да пренебрегнат действителността, особено за Джон. Когато брат му Стивън го посещава в мансардата и чува думите "Намериха петно на дроба ми", той инстинктивно се досеща, че каузата е загубена. Излиза на площадката на пожарната стълба и се разплаква. Джон само успява да каже: "Мислил ли си да откажеш цигарите?". Скоро след това тримата излизат на обяд в Чайнатаун. Стивън е ужасен, когато Джон спира на тротоара, навежда се и изплюва кръв в канавката.
Приятелите им са обнадеждени, или поне се опитват да бъдат. Робин Гудман, която още не е свикнала с живота на млада вдовица, си мисли: "Джон винаги изглежда болен. Едва ли е толкова страшно". Ал Пачино седи в чакалнята, докато Джон влиза за лечение. Репликите на пациента винаги са нещо в духа на: "Ще се справя с това нещо!". Джон повтаря фразата като заклинание и пред Израел Хоровиц, но въпреки оптимизма си понякога си задава въпроса "Дали ще ми позволят да работя?".
Вечер след вечер в театър "Мартин Бек" Мерил пее своето тъжно соло Surabaya Johnny – разказа на Алилуя Лил за далечна любов с мошеник от Изтока, който пуши лула. В арията тя го следва в Пенджаб от реката до морето, докато той я изоставя. С мисъл за своя Джони, който лежи на дивана в гримьорната ѝ, Мерил придава на всяка дума печална острота:
Сурабая Джони, защо съм толкова тъжна? Нямаш сърце, Джони, а аз още те обичам...
През юни "Хепиенд" е номиниран за наградата "Тони" в категорията най-добър мюзикъл. Продуцентите молят Мерил да изпълни "Сурабая Джони" на живо при излъчването. Тя ги поглежда и казва: "Не съм достатъчно уверена, за да го направя" с убеденост, която сякаш противоречи на отговора. Във всеки случай Кристофър Лойд излиза на сцената с патерици и изпълнява друга ария и мюзикълът "Ани" печели наградата.
Междувременно Мерил и Джон планират следващия си ход, който няма нищо общо с доктори и лъчетерапия, а е тясно свързан с онова, което ги е събрало: актьорската игра. Докато Джон има сили, те ще дадат част от себе си за единственото нещо, което смятат за свещено. Ще се снимат заедно във филм.
*****
Разни грозни митологеми завинаги хвърлят сянка върху "Ловецът на елени". Дори когато филмът се отправя към академичните награди, се налага арбитрация на Гилдията на сценаристите да разреши сложния проблем с авторството на сценария. Неяснотата на произхода му е показателна за по-дълбоките тайни, които преследват филма, сред които например: Наистина ли във Виетнам се е играело на руска рулетка? Това има ли значение? Дали изобщо е филм за Виетнам, или медитация върху великите теми за приятелството и мъжеството? Дали е антивоенна или фашистка пропаганда? Шедьовър или бъркотия?
В центъра на тази мъгла и най-често неин източник е режисьорът Майкъл Чимино, който по-късно е склонен към такива загадъчни изказвания като "Когато се шегувам, съм сериозен и когато съм сериозен, се шегувам" и "Аз не съм който съм, и съм този, който не съм". Нисък и с тих приятен глас, с голям нос, тежка челюст и бухнала коса, Чимино никак не прилича на елегантен кинорежисьор. Ако външността му е скромна, егото му е безгранично – веднъж заявява, че е бил артистично дете чудо "като Микеланджело, който можел да нарисува идеален кръг на петгодишна възраст". За семейството си говори малко. Израства в Ню Йорк и започва кариерата си, като прави реклами за чорапогащи "Леге" и "Юнайтед Еърлайнс", преди да режисира Клинт Истууд в "Печеният и новакът" през 1974 г.