Железницата разделя останалата част от града: протестанти от средната класа от едната страна, а от другата – италиански работници, много от които се издържат, като строят домове за планинските хора. Има малко местни производства, като се изключи "Медоубрук Инвеншънс", които произвеждат брокат. С изключение на богатите собственици на коне, градчето прилича на многото си братовчеди покрай железопътната линия Ири Лакауана: селище, където всеки познава всеки, където банкерите и застрахователите всяка сутрин вземат влака за Ню Йорк и оставят съпругите и децата си в зелената домашна идилия.
Като представители на обикновената средна класа в Бърнардсвил, семейство Стрийп не приличат на планинските хора. Не притежават коне и не изпращат децата си в частни училища. За разлика от популярните в града къщи в колониален стил, тяхната е модерна, с японски параван във всекидневната и пиано, на което г-н Стрийп свири вечерно време.
Навън има двор, покрит с трева, където децата прекарват летните следобеди.
Хари има високи очаквания за децата си, които възпитава в скромност и почтеност. А в Бърнардсвил представите за скромност и почтеност са особено стриктни. Мери е по-либерална и притежава бунтарско чувство за хумор. Освен на рождените си дни децата са награждавани със "специални дни", когато могат да правят каквото желаят. Известно време Мерил избира зоопарка или цирка, но скоро специалните ѝ дни вече са посветени на бродуейски постановки: "Оливър", "Късмет", Етел Мърман в "Ани, грабвай пушката". Мерил обожава мюзикълите, които според тогавашните ѝ представи са единственият вид театър. На едно матине на "Човекът от Ла Манча" тя седи на първия ред и "очите ѝ искрят", спомня си майка ѝ.
Командва малките си братя и ги принуждава да играят игри на въображението, независимо дали им харесва. Все пак те са единствените ѝ сценични партньори. Трети се подчинява и по-късно я описва като "доста страховита като малка". Но другите деца от квартала не са толкова лесни за манипулиране. "Не съм имала така нареченото щастливо детство – казва Мерил през 1979 г. – Преди всичко, мислех, че никой не ме харесва. Всъщност бих казала, че имах доказателства за това. Децата ме гонеха, аз се качвах на някое дърво, а те ме биеха с пръчки по краката до кръв. Освен това бях грозна."
Не е грозна, но със сигурност не е миловидна. Когато гледа напъпващата женственост на Анет Фуничело в "Клуба на Мики Маус", забелязва гаменска привлекателност, каквато напълно ѝ липсва. С очила с дебели рамки и кестенява, дълга до раменете накъдрена коса, Мерил прилича на секретарка на средна възраст. Някои деца в училище я мислят за учителка.
На дванайсетгодишна възраст изпълнява солово песента "свята нощ" на френски на училищния коледен концерт.
Публиката става на крака, изумена, че най-ужасното дете в квартала притежава толкова чист и висок глас. За първи път тя усеща опиянението от аплодисментите. Сред изненаданите са и нейните родители. Къде е крила Мерил това сопрано?
Някой ги съветва да я запишат на уроци по пеене и те го правят. Всяка събота сутрин тя взема влака за Ню Йорк и посещава Естел Либлинг.
Госпожица Либлинг, както я наричат учениците ѝ, е връзка с един изчезнал свят. Баща ѝ е учил при Ференц Лист, а тя е последната жива ученичка на великата парижка учителка по вокално майсторство Матилде Маркези. Госпожица Либлинг е пяла Мюзета в Метрополитън Опера и е обиколила два континента с Джон Филип Суза. Сега е над 80-те, шикозна матрона с високи токчета и алено червило, внушителна въпреки дребната си фигурка. Тя познава всички в света на операта и сякаш успява да произвежда сопранови звезди с темпото, с което операта ги търси.
С такава велика учителка нищо не може да попречи на младата Мерил да стане световноизвестно сопрано. Не че си пада по операта. Предпочита "Бийтълс" и Боб Дилън. Но гласът ѝ е твърде хубав, за да се пилее. Всеки уикенд тя ходи в студиото на госпожица Либлинг близо до Карнеги Хол и пее права до пианото, докато осемдесетгодишната учителка я изпитва на гами и арпеджи. Тя учи Мерил да диша, обяснява ѝ, че дишането е триизмерно, напомня ѝ: "Отзад има още място!".
Докато чака пред студиото на госпожица Либлинг за часа си в 11:30, отвътре се чува прекрасен глас. Това е ученичката в 10:30 Бевърли Силс. Жизнерадостна червенокоска на трийсет и няколко, Силс посещава Естел от седемгодишна. Мерил оценява, че Бевърли е добра, но смята, че самата тя не ѝ отстъпва. Тогава още никой не е чувал и за Бевърли.
Разбира се, това не е съвсем вярно. Силс пее в Нюйоркската опера от 1955 г. и само след няколко години ще направи ролята, с която става известна – Клеопатра в "Юлий Цезар" на Хендел. "Госпожица Либлинг беше много строга с мен – пише Силс в своята автобиография. – Когато беше на пианото, не ми позволяваше да чета нотите над рамото ѝ и много се сърдеше в редките случаи, когато се явявах неподготвена. Една от любимите забележки на г-ца Либлинг към мен беше: "Текст! Текст! Текст!", което казваше, когато смяташе, че просто пея нотите, а не обръщам внимание на значението на текста. Г-ца Либлинг искаше да пея както играе Оливие, да изпълня арията така, че публиката да реагира емоционално."