Където и да пристигнат актьорите и екипът, подобно на пътуващ цирк, местните вестници се втурват към мястото и пускат заглавия като "Гражданите на Минго са въодушевени от филма" и "Кинаджиите оставят пари, а не замърсяват града". Само Лойд Фюдж, кметът на истинския Клеъртън, Пенсилвания, предпазливо споделя пред вестник "Стюбънвил Хералд Стар": "Казват, че естеството на сцените няма да е изгодно за нашия град". И може би е прав. Във въображението на Чимино Клеъртън е сиво градче с прашасали табели на магазини и пещи, затлачващи небето с дим.
Според сценария времето е мрачен ноември: сезон за лов на елени.
Но когато екипът се настанява в Ръждивия пояс26, се оказва, че това е едно от най-горещите лета в историята. Щом средствата за снимките са осигурени, екипът разбира, че трябва да действа бързо, защото здравето на Джон Казейл като бомба със закъснител превръща чакането на есента в неоправдан риск. Затова свалят листата от дърветата, напръскват зелената трева с кафява боя и разстилат мъртви листа по земята. Естествено е гражданите на Минго Джънкшън да се чудят защо дърветата пред "Словашкия клуб" са оголели в края на юни.
Жегата тормози и актьорите. При изгарящите 32 градуса, те носят фланелени ризи и вълнени шапки, докато снимачният екип е по къси панталони. След всяка сцена сменят изпотените дрехи със сухи. Джордж Дзунзда, който играе барманът, е с фалшиви бакенбарди, които постоянно падат от лицето му. Мерил държи наблизо сешоар, за да не изглежда косата ѝ влажна пред камерата.
Малцина в Минго Джънкшън я забелязват, за разлика от Де Ниро, който не може да мине по търговската улица, без снимката му да се появи в "Стюбенвил Хералд Стар". Подобно на героинята си, Мерил запълва времето между снимките с плетене на пуловери. Когато има възможност, опознава града. В магазина за дрехи на Уайзбъргър си купува шал и разговаря със собственика. Търговецът е възхитен, че си приказва с киноактриса, без да съзнава, че тя работи, като попива темпото на речта и подробностите от живота край река Охайо.
Все още има съмнения относно Линда и не се бои да ги изрази. Когато от "Ню Йорк Таймс" идват в града да отразят "Филма за Виетнам, който не осъжда Америка", тя е изненадващо откровена.
"Всъщност Линда е мъжката представа за жената – обяснява тя. – Крайно пасивна и много мълчалива, жена, която е постоянно уязвима. Винаги е готова да заплаче, но има несломим дух, много е грижовна, но никога не е потисната. Жена, която е тормозена от всички, но никога не се ядосва."
За да подчертае тезата си, тя продължава: "С други думи, тя е много далеч от моите инстинкти. Аз самата съм борец. Така че ми е много трудно. Искам да я освободя от усмирителната риза, но разбира се, не мога да допусна това да проличи. Склонна съм да я възприемам като жена, която ще се превърне в една от милионите невротизирани домакини. Но това е мъжки филм, не е за проблемите на Линда. Мисля, че от гледна точка на сценария тя е прекрасен човек".
За безименна актриса, която се снима в първата си голяма роля, изразяването на това недоволство пред "Таймс" е повече от смело. Само че главната ѝ грижа не е Линда, а Джон. Наблюдава го внимателно на снимачната площадка, за да е сигурна, че не се напряга прекалено. Той е слаб и му личи. Под фланелената риза на гърдите му има малък татуиран знак, направен от лъчетерапевтите, който прилича на мерника на въздушна пушка. Повечето актьори знаят какво преживява, макар че никой не обсъжда темата. Може би Мерил най-после го е убедила да остави пушенето и сега той тормози всеки, който пали цигара. "Щом ни види, се спуска към нас, взема цигарата, гаси я и ни крещи – спомня си Джон Савидж.
– Предразполагаше хората, като ги обсипваше с критики и с хумористични забележки. В общи линии казваше: "Ако пушиш, ще умреш. Това не е шега работа!".
През тези първи няколко седмици Чимино заснема последната третина от филма, мрачните сцени след Виетнам. В Дюкейн, Пенсилвания, той превръща малко поле в гробище, където заснемат погребението на героя на Кристофър Уокън. Когато приключват, го отстъпват на местните деца да го използват за игрище. В бар "Уелш" заснемат незабравимия финал, в който опечалените пеят скръбна интерпретация на "Бог да благослови Америка". Мерил и Джон седят един до друг и пеят за планини, прерии и океани, побелели от пяна.