В "Необикновените жени" Уенди драматизира двойственото отношение на своето поколение към втората вълна на феминизма и големите очаквания, които той не успява да оправдае. В сцените, спомени от колежа, момичетата бърборят за Ницше, "завистта към пениса" и как ще бъдат "неотразими пички", когато станат на трийсет. Когато след шест години се срещат отново, героините ходят на терапия, работят в застрахователна компания или са бременни, но са убедени, че ще бъдат "неотразими пички", когато станат на четирийсет. Може би на четиресет и пет. Трите седмици на сцена натрупват добри отзиви и Уосърстайн за първи път се радва на публично признание. Преди последната постановка на 4 декември 1977 г. пиесата е избрана от ТВ "Тринайсет" за излъчване по Пи Би Ес като част от поредицата "Чудесни представления". ("Сикрет Сървис", драмата за гражданската война с участието на Мерил и Джон Литгоу, е излъчена миналата зима.) Актьорският състав от Оф Бродуей ще се събере за филмирането с едно изключение: Глен Клоуз трябва да се яви в Бъфало на кастинг за "Кръстоносеца на кръвта", пиеса за Шерлок Холмс, която ще се играе на Бродуей. Уенди спешно ѝ търси заместничка. Затова се обръща към Мерил.
Лийла е една от най-малките роли в пиесата и определено няма да помогне за кариерата на Мерил. Но Уенди моли за услуга и работата ще отнеме само няколко дни. Мерил се съгласява. Но ще трябва да доведе Джон.
Няколко седмици след началото на 1978 г. тя пътува за Хартфорд, Кънектикът, където пиесата се заснема в телевизионно студио. (За Пи Би Ес "неотразими пички" става "неотразими мацки.") През повечето време Джон си стои в хотела. Стивън Робмън, който режисира пиесата и записа, помни Мерил от първата ѝ година в "Йейл", когато тя участва в неговата постановка на "На дъното". Самоувереността ѝ винаги го е впечатлявала, но сега тя е придружена с опит пред камерата, който превъзхожда неговия. Докато снима сцена с Елън Паркър, тя спира и казва:
– Стив, сега камерата улавя ли лицето на Елън? Реакцията е чудесна и мисля, че трябва да бъде заснета.
Случва се същото като във филма "Джулия", но този път Мерил е знаещият сценичен партньор, каквато Джейн Фонда е била за нея.
Мерил представя героинята си като разсеяна мечтателка. Интерпретацията ѝ не се различава много от тази на Клоуз: и двете са нетипични красавици, успели да уловят копнежа и самотата на Лийла. Но Робмън забелязва различията в произхода им. Клоуз е израснала в каменна къща в Гринич, Кънектикът, дъщеря на хирург. "Това беше разликата за мен – казва Робмън. – Как се чувства аристократично момиче, когато е изолирано, за разлика от момиче, което мечтае да стане кралица на красотата?" Това е първият от многото случаи, когато двете актриси са сравнявани една с друга.
В началото на март снегът продължава да засипва Ню Йорк и слоеве киша покриват улиците. С парка си от раздрънкани почистващи машини градът е безсилен срещу яростната атака. Когато снегът най-после започва да се топи, разкрива тротоари, покрити с гадни остатъци, погребани от два месеца. Трайбека вони на гниещ боклук.
Братът на Мерил Трети звъни в мансардата с надежда за добри новини за Джон, който вече е твърде болен, за да излиза. Обикновено Мерил отклонява загрижеността му с весел отговор: "Много сме добре!". Един ден обаче отговорът ѝ е различен: "Не е добре". За пръв път се издава, че ѝ липсва надежда. Същия ден Джон Казейл постъпва в "Мемориал Слоун Кетъринг" за последен път.
Мерил дежури в болницата постоянно, докато Джон сякаш потъва в спретнатото бяло легло. Тя повдига духа му с единствения еликсир, с който разполага: актьорската игра. Изпълва стаята с комични гласове, чете му спортните страници с бомбастичния тон на Уорнър Улф и прочутата му реплика: "Да видим видеозаписа!".
Когато го посещават приятели, не забелязват умората на Мерил, а нейната твърдост. "Грижеше се за него, сякаш на света не съществува никой друг – казва Джо Пап. – Не го предаде нито в негово присъствие, нито в негово отсъствие. Той знаеше, че умира, както го знаят обречените." И все пак "тя му даваше огромна надежда".
Десетилетия по-късно Ал Пачино ще каже: "Когато видях как се държеше това момиче край него, си помислих: "Това не може да се сравни с нищо". За мен това е тя. Колкото и да е велика във всичките си роли, когато мисля за нея, я виждам такава."
Към три след полунощ на 12 март 1978 г. Джон затваря очи. "Отиде си", казва лекарят. Но Мерил не е готова да го чуе, още по-малко да го повярва. Случилото се след това според някои описания е кулминацията на цялата упорита надежда, която поддържа Мерил през последните десет месеца. Разплакана, тя удря гърдите му с юмруци и за един кратък невероятен миг Джон отваря очи.