Г-ца Либлинг има и друга мантра: "Покривай! Покривай! Покривай!". Има предвид passaggio, трудния вокален преход между ниския и високия регистър. За някои певци това е минно поле. "Покривай го – казва г-ца Либлинг на своите възпитаници – само с някои гласни: с "у" или с "о" и никога с открито "а". Направи прехода плавен." За непохватната тийнейджърка с шини и сплъстена кестенява коса идеята носи особена привлекателност: покрий прехода. Направи го плавен. През есента на 1962 година родителите на Мерил я водят в Сити Център, където се помещава Ню Йорк Сити Опера. Силс дебютира като Мили Тийл в операта на Дъглас Мур "Крилете на гълъба". Мерил гледа опера за първи път и е прехласната. Дотогава за нея Бевърли е милата дама, чиито уроци предхождат нейните. А сега, като я гледа на сцена, Мерил разбира целта на всички онези упражнения в съботните сутрини – славата, която увенчава дългите часове усилена работа. Същата вечер тя осъзнава още нещо: че няма глас като на Бевърли и никога няма да стане оперна певица.
След четири години тя изоставя уроците с госпожица Пиблинг. Причината не е само, че се е отказала от мечтата си да дебютира в Метрополитън Опера. Мерил преживява периода на пубертета и онова, което се намира отвъд, е далеч по-изкусително от Верди: тя открива момчетата. Време е за метаморфоза.
На 14 години Мерил Стрийп сваля шините. Зарязва очилата и започва да носи лещи. Плакне косата си с лимонов сок и кислородна вода, докато заблести като злато. Нощем спи с ролки – мъчително е, но се събужда с елегантна прическа. Докато се конти с часове пред огледалото в банята и със сигурност дразни по-малките си братя, тя открива, че красотата ѝ дава статут и сила. Но подобно на повечето тийнейджърки, втурнали се през глава към женствеността, едва ли усеща какво изоставя зад себе си.
"Съпреживяването – казва тя по-късно – е същината на актьорското изкуство. В гимназията усвоих друг вид актьорско майсторство. Исках да се науча как да бъда привлекателна. Затова изучавах героинята, която си мислех, че искам да бъда – всепризнатата гимназиална хубавица." Тя подражава на жените в списанията "Мадмоазел", "Седемнайсет" ѝ "Воуг" и копира техните мигли, тоалети и червило. Яде по една ябълка на ден и почти нищо друго. Моли майка си да ѝ купи маркови дрехи и получава отказ. Усъвършенства смеха си.
Работи денонощно, без да съзнава, че се стреми към съвсем неподходяща за себе си роля. Проучва какво харесват момчетата, какво биха приели момичетата и къде двете понятия се застъпват, което се оказва "трудно за съвместяване". Открива, че може да имитира поведението на другите с непогрешима точност като марсианец, представящ се за землянин. "Всъщност работих върху тази характеристика по-усилено от всяка друга, която съм правила оттогава", спомня си тя. Няма го вече грозното патенце, безсрамната малка грубиянка от Олд Форт Роуд. На 15 години онази Мерил е изчезнала. На нейно място се появява "идеалната хубавица от списание "Седемнайсет".
Оказва се съвършена измамница.
*****
Новините от 60-те сякаш не стигат до Бърнардсвил, макар контракултурата да заразява други части на страната. Разбира се, приятелите ѝ слушат "Бийтълс" и "Запали огън в мен"4, но прегрешенията са под формата на бира, не на цигара с марихуана. Градчето прилича на сцена от Bye Bye Birdie5. Момичетата носят разкроени рокли до коленете с кръгли якички и малки брошки. Момчетата са облечени с панталони в пясъчен цвят и карирани сака и носят косата си сресана на път. Заместник- директорът минава с линийка да измери бакенбардите им. Ако са твърде дълги, ги връща у дома. Забавленията са хамбургер в закусвалнята в центъра на града или кино в местния кинотеатър. На Бебешкия бал първокурсниците се издокарват с бонета и пеленки. На следващата година идва Балът на пуловерите. Следва абсолвентският бал, чиято тема е "миналите дни". Мотивът е подходящ. "Имахме чувството, че сме в черупка, където сме защитени и всичко е безопасно", казва Деби Бозак (по баща Уелш), която, подобно на Мерил, започва девети клас през септември 1963 г., два месеца преди убийството на Кенеди.