– Всичко е наред, Мерил – казва той немощно. – Всичко е наред...
Кое го връща? Последен приток на кръв към мозъка? Силата на волята ѝ? Каквото и да е, продължава само секунда-две. След това Джон Казейл отново затваря очи. Тогава е на 42 години.
Мерил се обажда на брат му и го събужда.
– Джон си отиде – съобщава му тя.
– Господи! – отвръща Стивън.
– Опитах се – казва тя и избухва в сълзи.
Връща се в апартамента в състояние на шок. В следващите дни се оказва, че не е способна да планира погребението, нито дори "да изкачи стълбите". Обикаля от стая в стая в апартамента на Джон, чийто под е толкова здрав, че може да издържи купчини с доматени консерви. Изведнъж вече не ѝ се струва достатъчно здрав.
Присъства като сомнамбул на погребението, където светила на театъра отдават почит на постоянно подценявания си колега.
Ето какво пише в прощалното си слово Израел Хоровиц:
"Хора като Джон Казейл се срещат веднъж в живота. Той беше фантазия, малко съвършенство. Не е чудно, че приятелите му изпитват такъв гняв, когато се събудят и открият, че Казейл спи "заедно с крале и съветници земни"29, с Бут и Кийн, с Джими Дийн, с Бернар, Гитри и Дузе, със Станиславски, с Граучо, Бени и Алън. Ще си намери добри приятели там горе. Лесно е да го обикне човек.
Тялото на Джон Казейл го предаде, но не и духът му. Целият му живот се прожектира като филм в нашите киносалони, в нашите сънища. На своята вярна публика той оставя спомен за огромното си спокойствие, за кроткото очакване, за любовта към изисканата музика и към долнопробните шеги, абсурдния край на гората, която беше косата му, резена диня, който беше усмивката му.
Той е незабравим."
*****
Мерил е "емоционално изчерпана". "Беше егоистичен период, период на лечение за мен, опит да приема какво се е случило в живота ми – спомня си тя. – Исках да намеря място, където да го запазя завинаги и все пак да оживея."
След погребението тя събира малко багаж и заминава за Канада в дома на приятелка в провинцията. Оставена сама, рисува скици. Едни и същи образи напират от белия лист като живи същества, които се мъчат да се освободят. Понякога рисува Джоузеф Пап, човека, държал ръката ѝ по време на това изпитание, който вече има безусловната ѝ преданост.
Но най-често рисува Джон като жената на френския лейтенант, която изобразява далечния си любим. Просто иска да вижда лицето му.
*****
На Майкъл Чимино са му нужни три месеца само да изгледа целия материал, който е заснел, като работи по тринайсет-четиринайсет часа дневно. С монтажиста Питър Зинър той започва да го дялка, извайвайки филм. Приключва озвучаването в три часа една нощ и предава грубо копие на И Ем Ай. Филмът е дълъг три часа и половина.
По това време Майкъл Дийли, президентът на "И Ем Ай Филмс", вече смята Чимино за "лъжлив егоист". Филмът, чийто първоначален бюджет е бил 8.5 милиона, всъщност струва 13. Поисканата първоначална характеристика на героите се разраства до един час повече. Тричасов филм ще загуби четвърт от потенциалната възвръщаемост, тъй като ще бъде показван в киносалоните само по три пъти дневно. Въпреки това Дийли и Бари Спайкингс са очаровани от грубото копие, усещайки суровата му сила.
Но когато го показват на американските си партньори в "Юнивърсъл", филмът получава категорично хладен прием. Костюмарите са ужасени от насилието и особено от дължината на филма. Дори Чимино е съгласен, че прожекцията е "катастрофа", и си спомня как един чиновник възкликва, когато Де Ниро убива елена: "Край! Изгубихме публиката! Свършено е!". А друг, Сид Шайнбърг, започва да го нарича "Ловецът на елени и ловецът и ловецът". Искат филмът да бъде съкратен с един час. Защо не започнат с онази сватбена сцена?
Чимино отказва да окастри своя епос, уверен, че мрачната магия на филма се крие в "сенките". И Ем Ай заплашват, че ще го отстранят от собствения му филм. "Обещах им да направя всичко възможно – казва той.
– Махах сцени, после отново ги връщах. Мисълта, че ще ме отстранят и някой друг ще заеме моето място, ми причиняваше физическа болка." Всяка вечер си ляга с главоболие, сутрин се събужда с пулсираща глава. Започва да пълнее. "Бях готов на всичко, за да попреча филмът да ми бъде отнет и да бъде съсипан."
В "Юнивърсъл" се съгласяват на пробни прожекции в два различни варианта: съкратена версия, която ще прожектират в Кливланд, и тази на Чимино, по-дългата, която ще покажат в Чикаго. Самият Чимино толкова се притеснява, че публиката в Кливланд ще хареса видяното, че подкупва оператора да заглуши звука от средата на филма. Тричасовата версия печели.