След като този въпрос е решен, Мерил заминава за Мериленд да снима "Сенаторът". Един ден Трети идва да я посети на снимачната площадка заедно със скулптора. Щом се върне в Ню Йорк, тя няма да има къде да живее, затова скулпторът ѝ предлага да се настани в мансардата му. Той се готви да замине на околосветско пътешествие със стипендия и жилището ще бъде на нейно разположение. Тя приема предложението.
Останала сама, започва да си задава въпроси за своя домакин. За пореден път живее сред вещите на отсъстващ мъж, макар че този път къщата е пълна с живот, не със смърт. Заинтригувана е от скулптурите му, изпълващи ателието: масивни мрежоподобни грамади от дърво, жици и гипсокартон.
Започва да му пише писма. Отговорите идват от далечни места като Нара, Япония, където той изучава начините за сгъване на паравани и подови постелки. През втората му година в колежа майсторът скулптор Робърт Индиана му казва: "Ако ще ставащ художник, трябва да пътуваш и да видиш света". Сега той следва съвета му и попива геометрията на Далечния изток, която ще се запази в съзнанието му, преди някой ден да излезе претворена от ръцете му, също както Мерил попива човешките жестове и интонации със съзнанието, че може някой ден да ги претвори на сцената.
Докато чете писмата му, заобиколена от негови творения, Мерил научава повече за мъжа, когото е срещала само няколко пъти. Името му е Дон Гъмър, на трийсет и една години е. Роден е в Луивил, Кентъки, и е израснал в Индиана с петима братя. Предметите винаги са му говорили. Като момче строи къщички на дървета, модели на самолети и крепости. В квартала му постоянно се строят нови къщи и той с часове играе по строежите. После се прибира и създава свои сгради с детски строител.
Когато Робърт Индиана го съветва да види света, той е в училището по изкуствата в Индианаполис. Затова през 1966 г. се мести в Бостън с малко повече от 200 долара и чифт панталони. Женен е за приятелката си от колежа, но тя остава в Индиана и връзката им се разпада. Докато Мерил е във "Васар" и открива "Госпожица Юлия", Дон е в Училището за изящни изкуства в Бостън и открива скрития глас на предметите. Лекция на живописеца Т. Лукс Файнингер му насажда идеята, че абстрактните форми могат да бъдат експресивни, урок, повторен от книгата на Джордж Рики "Конструктивизъм". Занимават го материалите и пространството и какво се случва, когато се съчетаят.
През 1969 г. намира тъмно парче камък, което му напомня за "Рибата" на Бранкузи. Разрязва го на две и окачва частите над бетонна плоча, като засажда лехичка с трева под разсечения камък. Между двата каменни къса оставя ивица празно пространство – като разстоянието между два отблъскващи се магнита, или схизмата в човешката душа. Нарича го "Раздяла".
На следващата година отива в "Йейл", за да стане магистър по изящни изкуства, където продължава да прави мащабни инсталации. Покрива цяла стая със суха земя и камъни, разпъва телена мрежа над тях и го нарича "Езеро". Защитава степента си през 1973 г., без да познава студентката по театър, която импровизира смъртта си съвсем наблизо. В Ню Йорк започва работа като квалифициран дърводелец при строителството на Олимпийската кула. Тази дейност прониква в скулптурите му, които започват да приличат на разглобени плотове на маси. Интересува го гравитацията. Интересува го сянката. Година след като заживява в Ню Йорк, е избран от Ричард Сера да монтира първата му самостоятелна изложба на улица "Устър". Той изпълва галерията с огромна сложна структура, която нарича "Скрити следи".
Всичко това е ново за Мерил, език, който не говори, но инстинктивно разбира като човек, който също постоянно размесва суровия материал на живота. От друга страна: какво точно става тук? Минали са само седмици от смъртта на Джон, а тя е в апартамента на друг мъж, умът и се разкъсва между скръбта и виталността, която прозира в писмата на Дон.
Епистоларният им флирт стига до критичен етап с тревожната новина, че Дон е ранен при мотоциклетна катастрофа в Тайланд. Настанен е в болница "Лана" в Чанг Май, където прекарва времето си, скицирайки нова скулптура, релеф от рисувано дърво, аранжирано в отсечени правоъгълни мотиви като онези, които е видял на рогозките татами. Ще я създаде, когато се върне в Ню Йорк, което ще е по-скоро от очакваното.
Мерил е в апартамента с Робин Гудман, а в ръка държи писмото от Дон. Не е точно любовно писмо, но тонът е променен. Той иска да бъде с нея, когато се върне, по някакъв сериозен начин, който я плаши. Както в най-добрите ѝ роли, конфликтът сигурно е изписан на лицето ѝ. Разкъсва се между желание и вина, минало и бъдеще, загуба и живот. Толкова месеци се е грижила за Джон, поставяла е нуждите му над своите с упорита отдаденост, която изтиква всичко друго на заден план. Сега външният свят се връща на фокус, а очите ѝ още не са се адаптирали. Не е ли твърде скоро? Не предава ли Джон? Трябва ли да е целомъдрена като Изабела? Разбира се, че не, но се случва твърде бързо.