Коен винаги обядва в Руската чайна, където държи първото сепаре вдясно. (Първото сепаре вляво е запазено за Бърнард Б. Джейкъбс, шефа на организацията "Шуберт"31.) Коен се наслаждава на факта, че е единственият посетител, за когото не е задължително да носи сако. "Онзи мъж е без сако – казват другите клиенти. – Сигурно е Сам Коен."
После се връща в офиса и работи до осем без петнайсет, когато отива на опера или по-често на театър. Обича театъра и гледа приблизително седемдесет и пет пиеси годишно. След представлението вечеря в "Уолис", където поръчва говеждо филе с чушки и лук. Там или на обяд се среща с група неспокойни и влиятелни приятели, които почти винаги са негови клиенти: Боб Фоси, Рой Шайдър, Пади Чайефски, Пол Мазурски. "Никога не беше само с един човек – спомня си Арлийн Донован, която работи в литературния отдел. – Най-често се срещаше поне с петима."
На сутринта започва същата бясна програма: избягване на разговори, сключване на сделки. Ню Йорк (по-точно Мидтаун Манхатън) е неговият свят. Ненавижда Лос Анджелис, смята го за културна пустиня и го посещава изключително рядко, доколкото това е възможно за човек от киноиндустрията. На Оскарите присъства неохотно и докато е там, чете "Ню Йорк Таймс".
– Не мога да остана по-дълго – казва той и бърза да хване нощния полет. – Боя се, че ще ми хареса. – Но това така и не се случва.
От всички ексцентричности на Коен най-странната е склонността му да яде хартия. Вестници, картонени кибрити, сценарии: те някак си се озовават сгънати на малки топчета в устата му, преди да изхвърли остатъците в някой пепелник. Наема кола на летището в Лос Анджелис и изяжда талона, преди да стигне до гаража.
– Веднъж трябваше да се срещнем някъде – спомня си Донован, – а той изял бележката, на която е записано мястото на срещата.
Друг път пристига чек за седемцифрена сума за клиента му Майк Никълс, който продава предмети на изкуството. Налага се да бъде преиздаден, след като Коен, без да иска, е глътнал подписа.
През 1978 г. един от малцината, които успяват да пробият телефонната бариера на Коен, е Мерил Стрийп. Като вманиачен любител на театъра той познава способностите ѝ, преди да ги открие Холивуд. За разлика от близкия му кръг от интелектуалци на средна възраст, тя е като дъщеря, която е склонен да глези. (Наред с Робърт Брустийн и Джо Пап, на нея никога не ѝ липсват по-възрастни евреи наставници.) Коен смята малцина за умни, но според него Мерил е умна.
"Благоговееше пред нея – казва Донован. – И много внимателно ѝ подбираше материалите." Възприема я, както се възприема самата тя: като актриса, не като "звездичка". Освен това разбира колко голяма може да е кариерата ѝ. Просто въпрос на подбор на правилните проекти. Никакви долнопробия.
"Не ѝ плащаха толкова, колкото би получила от пазарен хит – казва
Андерсън, – но не това беше идеята. Планът на Сам винаги беше качеството преди всичко."
Сега на бюрото му има сценарий, който още не е сдъвкан на топчета. Написан е от друг негов клиент, Робърт Бентън, и е базиран върху роман от Ейвъри Корман. Нарича се "Крамър срещу Крамър".
*****
До единайсетгодишна възраст Ейвъри Корман вярва, че баща му е мъртъв. В апартамента в Бронкс, където живее с майка си и сестра си, рядко става дума за въпросния мъж. Когато я притискат, майка му отговаря, че е загинал в канадската армия. По-късно версията се превръща в автомобилна катастрофа. Ейвъри става подозрителен.
През 1947 г., докато играе на карти с леля си, той споделя, че децата в училище му се подиграват, защото няма баща. Това е лъжа. "Искаш ли да знаеш къде е баща ти? – пита леля му на езика на знаците, защото е глуха. Заклева го да пази тайна. – В Калифорния."
Ейвъри успява да изкопчи истината чрез друга лъжа, като небрежно казва на майка си: "Ако баща ти е покойник, трябва да преминеш през Бар мицва на дванайсет, а не на тринайсет години, защото според еврейската религия трябва по-рано да станеш мъж". Тъй като момчето скоро ще стане на дванайсет, тя няма друг изход, освен да признае, че баща му е жив.
Подробностите следват като лавина: бащата на Ейвъри трудно се задържа на работа. Продава вестници и е уволнен. Работи в магазин за обувки, който фалира. С натрупването на дългове, бащата прибягва до хазарт – майката на Ейвъри още изплаща задълженията му. По-късно Ейвъри научава, че е заловен при обир на сладкарница. През 1944 г. баща му подава документи за развод и така майката на Ейвъри става единствената разведена жена в квартала. "Казах ти, че е мъртъв – обяснява тя, – защото все едно е такъв."
Три десетилетия по-късно Корман живее на Източна осемдесет и осма улица с двамата си малки синове и съпругата си Джуди Корман, за която е женен от десет години. Романът му "О, Боже!" му носи известна слава, особено след като е филмиран с Джордж Бърнс в главната роля. С баща си се чува веднъж, когато е на двайсет и шест. Разговорът е безрезултатен и години наред той не предприема нищо. След време наема частен детектив, за да научи повече, но баща му е починал преди шест години.