Бентън приема критиката присърце и пренаписва сценария. През зимата на 1977 г. двамата с Джафи летят за Лондон, където Дъстин още снима "Агата". В четири следобед пристигат в хотел "Роял Ин он дъ Парк" и заварват актьора сам във фоайето. Бентън веднага разбира, че ще откаже, иначе би ги поканил в стаята си. Когато отиват да пият чай, управителят се извинява, че няма свободни маси. Нямат друг избор, освен да отидат в апартамента на Дъстин, където тримата разговарят повече от два часа. Бентън се обръща към него като към баща: "Това е филм за бащинството". (Синът му е в една детска градина с голямата дъщеря на Дъстин.) Едва на следващата вечер по време на вечеря Дъстин приема да играе Тед.
В Ню Йорк тримата се срещат в апартамент в хотел "Карлайл", където прекарват седмица да изгладят сценария, като работят по дванайсет часа дневно.
"Беше почти като групова терапия: разговаряхме, разговаряхме и знаехме, че никой няма да повтори навън казаното", спомня си Джафи. С включен касетофон Бентън и Дъстин се отклоняват с множество "ами ако", докато Джафи ги връща към сценария. Целта на Бентън е да нагоди сценария към Дъстин, "сякаш изпробва костюм". Второстепенни герои от романа – дядото и бабата, бавачката – отпадат и резултатът е напрегната камерна драма, в която всеки миг пулсира от емоции. "Тезата", около която се обединяват, спомня си Дъстин, е "онова, което прави развода толкова болезнен, е, че любовта не свършва".
Мъжете пишат като бащи и съпрузи, като хора, които са обичали и са се провалили и са събрали отломките. Но докато префасонират сценария по свой образ, онова, което им липсва, е гласът на Джоана Крамър, жената, която изоставя детето си, а после си го иска по причини, които едва успява да изрази. В случая на "Крамър срещу Крамър" везните на драматичната справедливост се накланят решително в полза на Тед. "Почти не работихме по образа на Джоана – спомня си Бентън. – Сега като се замисля, може би причината е, че тя не беше в стаята."
*****
Джо Пап за пореден път спасява травматизиран актьор от ръба на отчаянието, като му предлага нов живот на сцената. Този път актрисата е Мерил Стрийп, а пиесата е "Укротяване на опърничавата", която той включва в лятната програма за 1978 г. на фестивала "Шекспир в парка".
Мерил е в ролята на опърничавата.
Това е смел избор: открита война между половете, в която мъж превръща вироглава жена в покорна съпруга. Според фабулата на Шекспир скромната Бианка не може да се омъжи, докато не се намери съпруг за по- голямата ѝ сестра Катерина, прочута в цяла Падуа като "непоносима кавгаджийка". В този момент се появява Петручио, който ухажва непокорната Кейт, като я държи гладна, лишава я от сън и буквално я отвлича в желанието си да я опитоми. Пиесата е в явно противоречие с обладания от феминизъм Ню Йорк през 1978 г. В модерните времена режисьорите смекчават пиесата по всякакъв начин и се опитват да намерят смисъл в нещо, което прилича на сексистка атака. Как може която и да е уважаваща себе си актриса да произнесе финалния монолог, прославящ женското покорство?
Срамувам се, че някои глупачки опитват се война да обявяват, наместо да склонят глава за мир! Защо им са надмощие и власт наместо дълг, покорство, нежна страст?32
Един ден Мерил седи в репетиционната зала в Пъблик Тиътър, полата ѝ е вдигната и разкрива две червени наколенки – защита за второ действие, първа сцена, първата разтърсваща кавга с Петручио. До нея е партньорът ѝ на сцената Раул Хулия.
С физика на танцьор на фламенко и елегантност на паун, Хулия украсява Шекспировия бял стих с пикантни латино интонации. "Тя пие сладко като славей – произнася той репликата си. Но се сепва: – Боже мили!
– и скача от стола. – Пее. Тя пее сладко като славей."
В тон с грешката му, Мерил щраква с пръсти и танцува суинг на стола си. Когато се запознава с Раул, тя е "ужасена" от огромните му очи, жестовете, усмивката му. Както ще разбере по-късно, той е източник на чиста радост. В един момент прекъсва репетицията по средата на сцената, за да заяви: "Това момиче е фабрика за актьорство!". Ако някой може да отвърне на опасния му мачизъм, реплика след реплика, това е Мерил.
За нея пиесата е напълно съвместима с женското движение, ако я гледаш и изиграеш от правилната гледна точка. За да се подготви, тя чете "Женският евнух" на Джърмейн Гриър, една от най-острите полемики на втората вълна феминизъм, която твърди, че жените са жертви на самоналожената си пасивност, обуздани от общество на мъжко господство, което иска да потисне женския сексуален инстинкт. Гриър пише за Кейт и Петручио: "Той желае духа и енергията ѝ, защото търси жена, която си струва да запази. Опитомява я, както би го сторил с ястреб или с буен кон, а тя го възнаграждава със силно сексуална любов и свирепа преданост". Представете си жена като Гриър да се поддаде на чара на Петручио, който нарича завоеванието си "мой имот, мой дом, мой двор". Какво изкривяване на волята е нужно?