Тримата са изненадани, най-вече и преди всичко защото не са я повикали за ролята на Джоана. За нея са предвидили второстепенната роля на Филис, с която Тед преспива за една нощ. Тя някак си е останала с грешно впечатление. И все пак, изглежда, инстинктивно разбира героинята. Може би все пак това е тяхната Джоана?
Такава поне е версията на Мерил. Мъжете разказват съвсем различна история. "Във всяко отношение това беше най-лошата среща, състояла се някога – спомня си Бентън. – Каза няколко неща, не много. И просто слушаше. Беше мила и любезна, но сякаш... присъствието ѝ беше едва осезаемо." А Дъстин разказва: "Изобщо не отвори уста. Не каза нито дума. Просто си седеше".
Когато Мерил излиза от стаята, Стенли Джафи е втрещен.
– Как се казваше? Мерл ли? – пита той, загрижен за печалбата. Бентън и Джъстин се споглеждат.
– Това е Джоана – заявява Дъстин.
Причината е Джон Казейл. Той знае, че Мерил го е загубила преди няколко месеца, и от видяното разбира, че тя още е разтърсена. Това ще реши проблема с Джоана: актриса, която още изпитва остра болка, която е в лапите на емоционален смут. Убеждава го слабостта, а не силата на Мерил.
Бентън се съгласява. "Тя притежаваше някаква крехкост, която не я правеше невротична – спомня си той. – Джоана на Мерил не е невротична, но е уязвима и крехка." Според режисьора не са я предвиждали за Филис. Поначало я канят за ролята на Джоана.
Явно има несъответствие между тяхното впечатление и представата на Мерил за себе си. Дали е безстрашна застъпничка, която казва на трима властни мъже какво липсва в сценария им? Или е пълна развалина, чиято огромна скръб е изписана по лицето ѝ? Дали е Джърмейн Гриър, или едва осезаемо присъствие? Която и Мерил Стрийп да е излязла от хотела, тя печели ролята.
Жената е в профил, свела поглед към леглото на детето си. Подпряла е брадичка с длан, на която проблясва златна венчална халка. Осветена от нощна лампа, покрита с червен шал, лицето ѝ е само скули и сенки, леко загатнато в сумрака. Може да мине за модел на Вермеер.
– Обичам те, Били – казва тя.
Навежда се и целува момчето, после опакова багажа си.
Това е първият ден от снимките на "Крамър срещу Крамър". Всичко е притихнало в студиото на "Туентиет Сенчъри Фокс" на Петдесет и четвърта улица и Десето авеню. Робърт Бентън е толкова нервен, че чува как червата му къркорят, което го притеснява още повече, да не би звукът да влезе в кадъра.
Момченцето под завивките е Джъстин Хенри, седемгодишен с миловидно лице от Рай, Ню Йорк. Докато търси дете, което да играе син на Дъстин Хофман, кастинг режисьорката Шърли Рич е огледала стотици момчета. Русият кръглолик Джъстин Хенри не изглежда подходящ според Дъстин, който иска дете с необикновена външност, което да прилича на него. Но милото и доверчиво поведение на момчето към Дъстин на пробните снимки променя мнението му. Освен това той осъзнава, че Били Крамър не трябва да прилича на Дъстин. Трябва да прилича на Мерил: постоянно напомняне за отсъстващата Джоана.
Да накарат студиото да приеме Мерил е нелека задача. Някои маркетинг мениджъри в Кълъмбия смятат, че не е достатъчно хубава. "Не я смятаха за кинозвезда. Мислеха, че е характерна актриса", казва Ричард Фишоф, като описва точно начина, по който се възприема Мерил. Но тя има своите привърженици, сред които Дъстин Хофман и Робърт Бентън, и този натиск се оказва достатъчен.
За да се подготви, Мерил прелиства списания като "Космополитън" и "Гламър", от вида, който Джоана би чела. (Мерил не се интересува от модни списания след гимназията.) Всички списания се занимават с работещи майки, гениални съдийки, които отглеждат пет прекрасни деца. Общоприетото мнение е, че всяка жена може да се справи и с двете: ужасното клише "да имаш всичко". Ами онези като Джоана Крамър, които не се справят и с двете? Мерил се обажда на майка си Мери Улф, която ѝ казва: "Всичките ми приятелки в един или друг момент са искали да вдигнат ръце и да се махнат, да видят дали няма друг начин да подредят живота си".
Тя седи на детска площадка в Сентръл Парк и наблюдава майки от Горен Ийст Сайд с бебешки колички, съревноваващи се една с друга. Докато попива атмосферата – приглушен шум от трафика, чуруликащи птички – тя мисли за "дилемата как да бъдеш жена, как да бъдеш майка, целия бомбастичен политически жаргон за "да намериш себе си". Повечето ѝ приятелки са бездетни актриси, наближаващи трийсетте, жени в пика на кариерния си потенциал, което парадоксално е и най-подходящият момент да създават бебета. Част от нея съжалява, че не е имала деца на двайсет и две. Сега детето ѝ щеше да е седемгодишно.