Мисли за Джоана Крамър, която има седемгодишен син, която гледа същите тези супержени в списанията и усеща, че се е провалила. "Колкото повече мислех за това – казва Мерил, – толкова повече разбирах сетивната причина за заминаването на Джоана, емоционалните причини, онези, които не са свързани с логиката. Бащата на Джоана се е грижил за нея. Колежът се е грижил за нея. После грижата за нея поема Тед. Изведнъж тя се чувства неспособна сама да се грижи за себе си." С други думи, тя няма нищо общо с Мерил Стрийп, която винаги се е чувствала способна на всичко.
Докато мие зъбите си една сутрин, тя мисли за Маргарет Мийд, прочутата антроположка, която пътува до Самоа и Нова Гвинея. Мерил чете мемоарната ѝ книга "Къпинова зима". Хрумва ѝ, че хората, които са извън дадено преживяване, често пъти са по-прозорливи от онези, които го преживяват. Мийд съчетава собствените си инстинкти със силата на наблюдението и достига до нещо много дълбоко. За разлика от Джоана Крамър Мерил не е майка, нито съпруга и не живее в Горен Ийст Сайд. Но може да пътува дотам във въображението си, също както Мийд пътува до Южния Тихи океан.
"Снимах "Крамър срещу Крамър", преди да имам деца – разказва тя по-късно. – Но майката, която щях да стана, вече беше вътре в мен. Хората казват: "Когато имаш деца, всичко се променя". Но може би се пробуждат неща, които вече ги е имало. Мисля, че актьорите могат да събуждат неща, които ги има у всеки: нашата злоба, жестокост, милосърдие. Актьорите могат да призовават тези емоции по-лесно от другите хора."
Преди снимките Дъстин, Мерил и Джъстин отиват в Сентръл Парк с фотограф да позират за щастливи групови портрети. Тези снимки ще украсяват дома на семейство Крамър, мигове от едно бивше щастливо семейство. Бентън разумно отрязва първата част на романа, която разкрива предисторията на заминаването на Джоана. Филмът започва вечерта, когато тя заминава – вечерта, когато избухва бомбата в живота на Тед Крамър.
Когато за пръв път вижда снимачната площадка, Дъстин казва: "Моят герой не би живял в такъв апартамент". Целият декор бързо е преобразен така, че да съвпадне с представите му. За разлика от повечето филми снимат сцените поред, като причината е седемгодишният им партньор. За да направят историята истинска за Джъстин, те му казват само онова, което се случва в съответния ден, за да го преживее, вместо да го изиграе, което неизбежно ще изглежда фалшиво. Режисира го само Дъстин, което е начин за сближаване между екранните баща и син.
На втория ден продължават да снимат встъпителната сцена, когато Тед следва разстроената Джоана в коридора. Заснемат цялата сцена сутринта, а след обяд започват близките планове. Дъстин и Мерил заемат местата си от другата страна на входната врата. Тогава се случва нещо, което шокира не само Мерил, но и всички от екипа. Точно преди да влязат, Дъстин ѝ удря шамар, толкова силен, че пръстите му оставят следи по бузата ѝ.
Бентън чува шамара и вижда как Мерил се втурва в коридора. "Мъртви сме – мисли той. – Свършено е с филма. Тя ще се оплаче пред Гилдията на киноактьорите."
Вместо това Мерил изиграва сцената.
Вкопчила пръсти в шлифера на Джоана, тя умолява Тед: "Не ме карай да влизам там!". Ако питат нея, може да изиграе разстроената Джоана, без да я удрят по лицето, но Дъстин се презастрахова. И това не е всичко.
В последните тъжни мигове Джоана признава на Тед, че вече не го обича и че няма да вземе Били със себе си. Камерите показват Мерил в асансьора, а Дъстин играе ролята си извън кадър. Докато импровизира, Дъстин ѝ нанася още един удар: пред асансьора започва да измъчва Мерил с приказки за Джон Казейл, като я обсипва със забележки за болестта и смъртта му. "Той я подтикваше и провокираше – спомня си Фишоф, – използваше неща, които знае за личния ѝ живот и за Джон, за да изтръгне реакцията, която според него би трябвало да изиграе."
Мерил, казва Фишоф, "пребледня като платно". Тя си е свършила работата и е обмислила ролята – няма нужда Дъстин да я напада. Също като Алън Милър през първата ѝ година в "Иейл", който я кара да се рови в собствената си болка за "Майор Барбара". Тя не е такъв тип актриса. Подобно на Маргарет Мийд, тя може да стигне там, където иска, чрез въображение и съпричастие. И ако Дъстин иска да използва техниките на Метода като емоционален спомен, да ги използва върху себе си, не върху нея.